Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Жената бавно положи оръжието на килима с непроменено изражение.
— Здравей, Сара, радвам се, че се върна.
Ксандър я проследи как затваря вратата, пристъпва към нощната масичка и щраква лампата. Едва тогава го зърна, погледът й бе далечен в първия момент. Те се вгледаха един в друг — той примижаващ от светлината, двамата неспособни да произнесат нито дума.
— Изглеждаш ми уморен — каза тя, нарушавайки тишината. Ксандър кимна. Тя остана до леглото, захвърляйки торбите си върху одеялото. — Уморен… но добре.
Той отново кимна.
— Ти, също… Руса, с тен. Това се казва промяна. — Сара се усмихна и за момент му се стори, че долавя, или може би му се искаше да долови, нещо под самоконтрола й. Нежност. Това го спря и го принуди да свали защитата си. — Толкова се радвам да те видя, Сара.
— Да. — Стаята отново замря, преди да проговори. — Виждам, че си се запознал с Алисън… Трябва да си дяволски уморен. — Жената не откъсваше очите си от Сара. — Съседната стая е свободна — обясни тя. — Искаш ли да спиш там?
Алисън кимна и сетне погледна към Ксандър.
— Благодаря ви, че чакахте заедно с мен.
Ксандър се усмихна и проследи как Сара я изведе под дъжда. Няколко минути след това се върна и захвърли две връзки ключове върху леглото. Затвори вратата и се облегна на нея.
— Ще дремне някой час. Казах й, че всичко ще е наред.
— Обеща ли й? — попита той. Сара се усмихна и кимна.
— Ще направя каквото мога. Ако се чудиш коя е тя, това е момичето, убило онези момчета преди тридесет години. Тук в Темпстън. Малкото момиченце, чието име никога не се е появило във вестниците.
Ксандър се опита да отговори, но само тръсна глава.
— Да — отвърна тя. — Вчера я открих. И я докарах тук. Те я бяха държали в града по някакви техни причини. Вероятно си мислят, че е безвредна. — Тя го изгледа. — Но не е. Може да ти звучи странно, но тя мисли, че Вотапек й е баща.
— Господи.
— Не, това е което си мисли Тайг. — Тя се отблъсна от вратата и се запъти към банята. — Имаме да наваксваме толкова много неща. — Тя се спря, преди да изчезне в банята. — Къде е Ферик? — Въпросът й свари Ксандър съвсем неподготвен. Той някак си го бе забравил. Загледа я, без да може да й отговори.
— Кога? — попита тя.
Отне му няколко секунди, преди да проговори.
— До Франкфурт… Той спаси…
Тя кимна, поредният прилив на нежност в очите й. Задържа погледа за момент и после излезе от стаята.
— Съжалявам. — Това беше всичко, което можеше да каже. — Без него нямаше да мога да намеря ръкописа. Той беше…
Тя се появи отново с хавлия в ръка.
— Да, той беше. — Двамата отново се вгледаха един в друг. След още няколко секунди Сара захвърли хавлията върху стола. — Успя ли да свържеш всичко?
— Свържеш ли… О, ръкописът. Да. Да, свързах. — Ксандър пристъпи към леглото и измъкна кафявия плик от раницата. — Мисля, че тъкмо това е, което търсиш — каза той и й го подхвърли.
Разговаряха близо час. Първо той разказа всичко случило се от Флоренция натам — лудостта в Института, безумието в къщата на Ганц, влакът, смъртта на Ганц, всяка дребна подробност, за да може тя да добие максимална представа. През цялото това време Ксандър говореше със странна съсредоточеност, сякаш предаваше дълго забравена история, на която никога не е бил свидетел. Сара усети дистанцирането, долови отчуждеността в гласа му, но не каза нищо. Само веднъж видя болката зад очите му. Само веднъж той я допусна.
— Знаеш ли, беше толкова лек в ръцете ми… Не знам защо. Сигурно говоря глупости, но си спомням, че слънцето беше много горещо, направо изгаряше страните ми… Беше студено ранно утро. Слънцето едва се бе показало над дърветата и въпреки всичко усещах само парещия дъх на лъчите му и лекотата на Ферик в ръцете ми. — Той поклати глава. — Пуснах го, разбираш ли. Просто го… пуснах. Това ми каза да направя с него. Да го хвърля от влака. Странно, но след това без него не се чувствах кой знае колко по-различно. — Гласът му сякаш се проточи. — Не мисля, че веднага след това се прибрах във вагона. Мисля си, че просто стоях на платформата… през целия път до Франкфурт. — Той я погледна. — А може и само така да ми се струва. Може и да не си спомням.
Оттук нататък той вече заговори, без да влага чувства. Разказа останалата част от историята, съсредоточен върху часовете, прекарани с книгите. Късчетата мозайка, започнали да се подреждат в картина. Само когато спомена разписанието, тя сякаш се съвзе.
— И ти мислиш, че те имат разписание? — попита го тя.
— Това ще е напълно логично. Ако следват предписанията на ръкописа буква по буква, те ще са съставили нещо, което да изброява замисъла им — с дати, места и начини. Как възнамеряват да създадат хаос след първия си опит. Всичко, което трябва да направим, е да открием това разписание и да използваме информацията, за да им издърпаме чергата изпод краката.