Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Млада жена седеше на пода, облегната на стената и с очи изпълнени с ужас.
— Моля ви, не ме наранявайте — изрече тя с пистолет в скута си.
Ксандър замря на място. Жената трепереше, ръцете й бяха здраво стиснати под коленете, а погледът й впит в ръба на леглото. Той успя да намери успокояващи думи въпреки смущението си.
— Няма да ви нараня.
Той затвори вратата, като внимаваше да сведе движенията си до минимум. Алисън Крог седеше вдървено, а дългата й коса увиснала в скута, причудливо галеше дулото на пистолета.
— Тя ми каза да чакам тук — прошепна Алисън. — Каза ми, че тук ще съм в безопасност. Че няма да ме открият. — Тя изведнъж вдигна очи към него. — Няма да ме нараните, нали?
— Не, няма да ви нараня. — Той свали шапката си и я остави на пода, докато сядаше с гръб към вратата. — Сара ли ви каза да стоите тук?
Тя кимна отсечено с глава.
Ксандър видя как очите й набъбват със сълзи.
— Сара беше ли тук? — попита той. Тя поклати глава.
— Каза, че ще се върне. И че и вие ще дойдете. И още някой. Само това ми каза.
— Само аз съм.
— Да. — Тя го загледа, изтривайки сълзите си. — Ще чакаме Сара. — Тя положи ръка върху пистолета и кимна. — Ще угасим светлината и ще чакаме Сара. Това ще правим.
О’Конъл седеше на края на бара и си играеше с едно двойно уиски през последните десетина минути в очакване на проклетият телефон да позвъни. Това беше странно усещане, очакването на контакта, глас, който вече не беше безплътен. И въпреки това усещането беше странно познато. Прекалено близко. Седемте изтекли години явно не бяха успели да притъпят сетивата му. Всичко пасваше напълно.
Освен чакането. Винаги носеше усещането за капан. Телефонът иззвъня.
— Съжалявам, че те накарах да чакаш. — Стайн звучеше уморено.
— Подпалвам камината от доста време насам. Карам кръвта да се раздвижи. Ти не ми каза какъв студ е тук в тия пущинаци.
— Не съм си и мислил, че ще ми се налага. Някаква следа от нея?
— Никаква. Нито от младия й професор.
— Някаква необичайна активност в къщата? — Гласът на Стайн излъчваше увереност, която О’Конъл не бе долавял до този момент, демонстрация на власт, очевидно предназначена за полевите офицери. Приятна изненада.
— Не. Изглежда, сякаш сенаторът си взема почивка да се съвземе. „Болестта“ му е докарала още няколко стражи около оградата през нощта, но аз подозирам, че просто слабостта на стареца си казва думата. Няма нечакани гости, ако това имаш предвид.
— Ще има, повярвай ми.
— И откъде си толкова сигурен в това?
— Защото той е свързан с цялата история и Сара го знае. Скентън не е вземал отпуск по болест от близо тридесет години. Защо тъкмо сега?
— Инсценировка?
— Ето защо се налага да прекараш още няколко нощи на студа, Гал. Увери се, че не са чак толкова хитри.
— И после какво? Да я измъкна?
— Не знам. — Това беше честно признание. — Не знам какво й е известно. Не знам какво знае нито единият, нито другият, ако изобщо Джаспърс се е прибрал от Европа. Германците са го изпуснали. Те са убедени, че той не се е измъкнал или поне не е успял да се добере до Щатите. Нашият млад професор има дяволски инстинкт за самосъхранение.
— Това е в случай, ако все още не се е показал.
— Дръж се на разстояние. Почнем ли много да шаваме, можем неволно да ги издадем.
— Ако момчето не е живо, много ме съмнява дали ще оцелее.
— Не разчитай на това. Той явно разполага с нещо, което много им трябва.
— И колко време още да стоя на стража?
— Програмата се промени — каза Стайн. — Причард е мъртъв.
О’Конъл направи пауза, преди да отговори.
— Това не дава отговор на въпроса ми. Колко още?
— Само наблюдавай. Дебненето винаги е било една от силните ти страни.
Близо час по-късно фаровете на кола пробягаха по далечната стена. Жената остана неподвижна, без видима реакция, само ръката й нежно галеше дулото на пистолета. Ксандър се заслуша в звука на двигателя; колата спря пред бунгалото. Миг по-късно фаровете угаснаха и двигателят замлъкна. Последваха стъпки и звук от пъхване на ключ в бравата. През цялото това време жената бе гледала право пред себе си. Той се изправи; тялото му не се виждаше в мрака. Тя вдигна поглед, стиснала здраво пистолета в ръката. Вратата се отвори.
Сара пристъпи в тъмната стая.
— Здравей, Алисън. — Гласът й звучеше успокояващо. Можеш да оставиш пистолета.