Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
— Олдъртън, две минути — изграчи глас от влаковата уредба. — Две минути до Олдъртън.
Влакът започна да забавя. Няколко пътника показаха признаци на живот, няколко други се надигнаха да си вземат багажа от багажниците над главите. През цялото време групата в центъра си оставаше незасегната от суетнята. След минута влакът навлезе в гарата и с протяжното стържене на спирачките оповести пристигането. Вратите се отвориха и групата мъже слезе на перона. Запътиха се като едно цяло към стълбите в далечния край на гарата. Сара отвори вратата и влезе във вагона, маневрирайки сред новите пътници, без да отделя и за миг очи от прозорците на влака и групата мъже на перона. Намести се на едно свободно място и се загледа през прозореца в хората на Айзенрайх, които отвеждаха пленниците си до няколко чакащи ги лимузини, като момчетата от Вашингтон бяха незабавно отделени от господаря си. Без съмнение тримата щяха да бъдат подложени на разпит, за да измъкнат от тях колкото е възможно повече информация, преди да ги сполети неизбежното: куршум в черепа или удушване с гарота. Но всичко това щеше да дойде после. Засега те бяха полезни.
Причард обаче явно бе изгубил всякаква стойност в очите им; при него нямаше да има забавяне с присъдата. Тя разбра, че той щеше да е мъртъв още преди влакът да потегли от гарата.
Ксандър включи фаровете и се опита да се съсредоточи върху централната линия на пътя, който ставаше все по-труден сред напредващия в горите здрач. Вече от два часа беше на път. Картата показваше, че се намира на седемдесет мили от Темпстън. Пет часа по-рано той бе взел автобус от летището, щастлив, че някой друг вместо него бе взел решението. Но сънят, за който бе жадувал, все не идваше. Нямаше какво да му пречи — нито момичета с револвери, нито непрочетен ръкопис. Беше сам с мислите си. Не особено приятно занимание. И въпреки това в продължение на няколко минути перспективата да се види със Сара бе отпуснала съзнанието му. Не беше се запитал защо.
Вместо това бе слязъл от автобуса в едно от малките градчета покрай Хъдсън и бе купил кола — един „Рабит“ на старо — с парите, които Ферик му бе оставил. Кормуването като маневра, отвличаща съзнанието от натрапчиви мисли. Търговецът му бе обяснил, че предавателният механизъм може да има нужда от ремонт, че водещите колела могат да занасят надясно, но Ксандър беше наясно, че едва ли щеше да я задържи толкова дълго, че да се занимава с тези проблеми. Единствената му цел беше да стигне до „Спящата хралупа“, без да привлича излишно внимание. Никакви коли под наем и никакви номера от други щати. Търговецът не бе проявил и най-малък признак на недоволството от разплащането в брой, дори напротив.
Ксандър се придържаше към селските пътища като предпазна мярка, макар че беше наясно, че на хората на Айзенрайх ще са им нужни няколко часа, докато проследят автобуса, сервиза, от който бе закупил колата, и всичко останало, което им трябваше, за да го открият. И сега, докато влизаше и излизаше от малките градчета, той установи, че през цялото време умът му не бе спирал да работи. Преди няколко мили околностите на пътя бяха почнали да му се струват познати. Едва когато прекосяваше малкото селце Ярдли, той разбра откъде. Някъде наблизо — може би на десет или дванайсет мили на запад, не можеше да си спомни точно — се намираше мотелът на госпожа Гриър, в който бе отседнал няколко седмици по време на зимните си лекции в Колумбия, когато бе размишлявал дали да не бие шута на всичко. Тогава писането не му вървеше, работата му беше почти пълен провал; дори бе имало приказка и за прекъсване на ангажимента му. И, разбира се, Фиона. Лундсдорф бе препоръчал триетажната къща, като бе казал, че тя възстановява ентусиазма за работа. И се бе оказал прав. Камината, причудливите компании, събиращи се за вечеря, Карло Пескаторе, едва ли по-причудлив и от другите, но определено най-забавният от всички. Едно мигновено приятелство. И стаята му на третия етаж, ниша с прозорци, която му бе помогнала да си спомни колко много държеше на работата си. Статии, книги и бележки бяха разхвърлени навсякъде и винаги щяха да бъдат.
А сега съдбата отново беше благосклонна към него. Тя му позволяваше да си спомни.
Други мисли започнаха да изплуват в съзнанието му със скриването на слънцето зад хоризонта, като най-малката от тях беше колко много се бе отдалечил от онова, което знаеше най-добре. От онова, което обичаше. По някакъв начин се бе научил да разрушава с ръцете си, да заблуждава с очите си, да не се поддава на собствените си страхове и гняв, но беше наясно, че такива оръжия имаха ограничена употреба. Тяхната цел беше да съхранят’ живота му, нищо повече, а той вече се бе уморил само да оцелява. Прекалено разчитащ на Ксандър, той бе забравил себе си. Вярно, идеалистът беше изчезнал, но мислителят беше останал. А щом Айзенрайх можеше да манипулира с идеи, за да предизвика хаос, защо да не го прави и той? Защо да не създаде и той малко хаос собствено производство? Това беше идея, която бе започнала да набира скорост от момента на покупката на колата. Ръкописът, ролята на различните сфери, паралелите, родени в думите на Айртън и Розенберг — това бяха неговите ресурси, неговите оръдия да изкара на светло и победи хората на Айзенрайх. Осъзна, че е бил достатъчно глупав да търси някъде другаде отговори, сляп да не види как да ги използва.