Реката на синия огън

Фредерикс изпъшка, но Костенурката не му обърна внимание.

— Те да са ни направили? Не, за Бога.

Свали очилата си и започна да ги бърше енергично, сякаш изнервена от самото допускане, че подобно нещо е възможно.

— Не, разбира се, другаде сме направени. Но Купувачите, ако е вярно това, което се говори, ни докарват тук от онова място и прекарваме нощите си в Кухнята, жадувайки да се завърнем в истинския си дом.

— Истинския си дом?

— Магазина, както обикновено го наричат, макар че веднъж срещнах група вилици и лъжици, които принадлежаха към сектата на приборите за хранене, които наричаха великия дом „Каталога“. Но всички са единодушни, че какъвто и да е този велик дом, там ние не спим, освен ако сами не пожелаем, и в него Крушката е красива и ярка през цялата нощ, която никога не свършва. Твърди се, че там Купувачите се грижат за нас.

Орландо се усмихна и погледна към Фредерикс, но очите на неговия приятел вече бяха притворени. Фредерикс никога не проявяваше особен интерес, кое как е…

Костенурката продължаваше да си бърбори полугласно, а Орландо потъна в някакъв полусън, в който той и другарите му от Кухнята можеха да си живеят спокойно своя анимационен живот, без да ги е страх, че отново ще ги напъхат по чекмеджета и шкафове и в който цялото онова насилие от предишната нощ бе отминало с настъпването на мрака.

„Не би било зле да си живея постоянно тук — помисли замаян той. — Много забавно — и рисунките искат да са живи. Също като мен. Мога да си остана тук завинаги и да не боледувам, и да не трябва да ходя пак в онази болница, защото пак ще отида там, но следващия път няма да изляза оттам; може би и този път няма да изляза, маркучите и сестрите, всички се преструват, че не са тъжни, но на мен няма да ми се налага, ако това тук беше реално, и можех да си живея завинаги, и да не умирам никога…“

Той внезапно се надигна. Фредерикс, който вероятно въпреки неговото или нейното желание в края на краищата се бе гушнал до рамото му, запротестира насън.

— Събуди се!

Орландо разтърси своя приятел. Костенурката се бе унесла в полудрямка и го погледна втренчено над рамките на очилата си, сякаш го виждаше за първи път, след което отново затвори очи и потъна в дълбок сън.

— Хайде, Фредерикс — зашепна по-високо Орландо, стараейки се да не събуди Костенурката, — събуди се!

— Какво? Какво става?

Както винаги, на Фредерикс му беше много трудно да се събуди, но след миг явно си спомни, че се намират в едно не особено безопасно място, и ококори очи.

— Какво се е случило?

— Разбрах най-после!

Орландо беше едновременно въодушевен и потиснат. Смисълът на всичко преживяно напоследък — ужасяващата Сделка, която бяха сключили с онези хора — беше започнал да му се изяснява. То съвсем не би могло да има за Фредерикс онзи смисъл, какъвто имаше за него, и да засяга до такава степен когото и да е друг, но независимо че бе обладан от собствените си страхове и мании, самата мисъл за онова, което вършеха хората от Братството на Граала, го разгневи до мозъка на костите.