Прелестни създания

През следващия час прегледахме почти цялата купчина, редувайки се да четем един през друг. Най-накрая разбрах за какво бях дошъл.

— Лельо Мариан, трябва да вляза отново в архива.

— Днес? Нямаш ли си друга работа за вършене? Пазаруване за Коледа?

— Не си губя времето по магазини.

— Мъдра мисъл. Що се отнася до мен, „харесвам Коледа… По някакъв свой недодялан начин тя носи мир и доброта. С всяка година го прави обаче все по-недодялано“.

— Пак Дикенс?

— Е. М. Форстър.

Въздъхнах.

— Не мога да го обясня. Мисля, че трябва да бъда по някакъв начин с мама.

— Знам. И на мен ми липсва. — Не бях мислил какво ще кажа на Мариан. Как ще й обясня какво чувствам — за града и как всичко ми се струва погрешно. Думите сякаш бяха заседнали в гърлото ми. — Просто си мислех, че ако съм близо до книгите й, може би ще се почувствам като преди. Може би ще успея да говоря с нея. Веднъж реших да отида на гробището, но не можах да я усетя, сякаш не беше там. — Загледах се в една от шарките на килима.

— Знам.

— Не можах да си представя, че е… долу. Нямаше смисъл. Защо ще поставяш някого, когото обичаш, в дупка в земята? Където е студено, мрачно и пълно с буболечки? Човек не бива да свършва така след всичко… след всичко, което беше тя. — Опитвах се да не мисля как тялото й се превръща в гол скелет и прах. Мразех идеята, че мама трябва да премине през всичко това сама, както аз преминавах през всичко сам тук и сега.

— Как би искал да свърши? — Мариан постави ръката си на рамото ми.

— Не знам. Би трябвало аз или някой друг да й издигне паметник, или нещо такова…

— Като на Генерала? Майка ти би се смяла много на тази идея. — Мариан ме прегърна. — Знам какво искаш да кажеш. Тя не е там, тук е.

Хванахме се за ръце и се запътихме към архива заедно, сякаш бях още дете, а тя се грижеше за мен, докато мама е на работа. Мариан извади връзката си с ключове и отвори вратата. Не ме последва вътре.

Седнах на стола пред бюрото на мама. Нейният стол. Беше дървен, с инициалите на университета „Дюк“. Май й го бяха дали за завършването й с почести. Не беше толкова удобен, колкото някак успокояващ и познат. Вдъхнах миризмата на стария лак, същия лак, който вероятно бях дъвкал като бебе, и веднага се почувствах по-добре. Усещах аромата на купищата книги, увити в напукани найлони, старите ронещи се пергаменти, праха и евтините поставки за документи. Можех да вдишам въздуха от особената атмосфера на онзи особен, личен свят на моята майка. Това ме връщаше в детството, отново бях на седем години и седях в скута й, заровил лице в гърдите й.

Исках да се прибера у дома. Без Лена вече нямаше къде да отида.

Вдигнах малка снимка в рамка от бюрото на мама, скрита зад книгите. На нея беше тя с татко в кабинета у дома. Черно-бяла снимка, правена преди много време, може би за корица на някоя от книгите им, от ранните им проекти, когато татко още е бил историк и двамата са работели заедно. Тогава, когато са имали смешни прически, грозни панталони и все още можеше да се види щастието по лицата им. Беше ми трудно да я гледам и още по-трудно да я оставя. Когато понечих да я върна обратно на мястото й, една книга привлече вниманието ми. Издърпах я изпод енциклопедията за оръжията по време на Гражданската война и каталога на характерните за Южна Каролина растения. Не знаех каква е. Забелязах обаче, че между страниците й е пъхната дълга клонка розмарин. Усмихнах се. Поне не беше чорап или мръсна лъжица от пудинг.