Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
— Ще измислим нещо, Лена. Обещавам.
Тя кимна с глава не съвсем убедено и се намести в прегръдките ми. Усещах как топлината между нас се усилва все повече.
— Не искам да мисля за това днес. — Отблъсна ме игриво, сякаш отново се беше върнала към живота.
— Така ли? А за какво искаш да мислиш?
— Снежни ангели. Никога не съм правила.
— Наистина? Защо? Вие, чародейците, да не би да не харесвате ангели?
— Не е свързано с тях. Бяхме във Вирджиния само няколко месеца и никога не съм живяла някъде, където вали сняг.
Час по-късно седяхме мокри до кости около кухненската маса. Ама беше отишла до „Стоп енд Шоп“, а ние пиехме горещ шоколад, който сам се бях опитал да направя. Опитът не се оказа особено успешен.
— Не съм сигурна, че горещ шоколад се прави така — каза Лена, гледайки ме как троша парчета шоколад в купата с мляко и я слагам в микровълновата фурна. Резултатът беше смес между кафяво и бяло, цялата на бучки. На мен ми изглеждаше добре.
— Нима? А ти откъде знаеш? „Кухня, горещ шоколад, моля!“ — Исках да изимитирам гласа й, но се получи някакъв странен писклив фалцет. Тя се усмихна. Тази усмивка ми липсваше, макар да не я бях виждал само няколко дни. Щеше да ми липсва дори да бяха само няколко минути.
— Като стана дума за Кухнята, трябва да се прибирам. Казах на чичо, че съм в библиотеката, а тя вече е затворила.
Придърпах я отново в скута си. Беше ми трудно да не я докосвам всяка секунда. Намирах си извинения да я гъделичкам, да докосвам косата й, ръцете й, коленете й… Все едно някакъв силен магнит ни привличаше един към друг. Тя се облегна на гърдите ми и просто си седяхме така, когато чухме стъпки на горния етаж. Лена скочи от мен като подплашена котка.
— Не се притеснявай, това е баща ми. Взема си душ. Само тогава излиза от кабинета си.
— Става все по-зле, нали? — Тя хвана ръката ми. И двамата знаехме, че това не беше въпрос.
— Не беше такъв преди смъртта на мама. Но след това той просто… превъртя. — Не беше нужно да казвам нищо повече, беше ме чувала да мисля за това стотици пъти. Как мама беше починала и спряхме да пържим домати, и загубихме частите от коледния град, и тя не беше тук, за да се изправи срещу мисис Линкълн, и вече нищо не беше както преди.
— Съжалявам.
— Знам.
— Затова ли ходи до библиотеката днес? За да намериш майка си?
Погледнах Лена и оправих разпилените около лицето й кичури.
Кимнах, извадих стръка розмарин от джоба си и го поставих внимателно на кухненския плот.
— Ела. Искам да ти покажа нещо. — Издърпах я от стола и я хванах за ръката. Вървяхме по стария дървен под, шляпайки с мокрите си чорапи, и спряхме пред вратата на кабинета. Погледнах нагоре, към спалнята на баща ми. Вече не чувах душа, но мислех, че имаме доста време. Пробвах дръжката.
— Заключено е — каза Лена. — Имаш ли ключ?
— Чакай, виж какво ще стане. — Стояхме там, зяпнали вратата. Чувствах се малко глупаво, а навярно и Лена, защото си личеше, че едва се сдържа да не се разкикоти. Тъкмо когато щеше да избухне в смях, вратата започна да се отключва сама. Лена спря да се смее.
Тук няма заклинание или магия. Щях да го усетя.
Мисля, че някой иска да вляза вътре. Да влезем и двамата.
Отстъпих назад и чухме как ключалката се превъртя отново. Лена вдигна напред ръката си, сякаш щеше да използва силите си, за да отвори вратата. Докоснах я нежно.
— Лена, мисля, че трябва да го направя аз.
Поставих предпазливо ръка на дръжката. Ключалката се отключи, вратата се плъзна плавно и аз влязох в кабинета за пръв път от години. Все още беше мрачно, плашещо място. Покритата с чаршаф картина продължаваше да виси над стария диван. Махагоновото бюро на баща ми под прозореца беше покрито с листове — последният му роман. Имаше листове на купчини навсякъде, върху компютъра, върху стола му, върху персийския килим по пода.
— Не докосвай нищо. Той ще разбере.
Лена приклекна и се загледа в най-близката до нея купчина. След това взе един лист и го вдигна към бледата светлина от лампата на бюрото.
— Итън.
— Не пали другата лампа. Не искам той да влезе и да ни открие тук. Ще ме убие, ако разбере, че сме били в кабинета му. Напоследък се интересува само от книгата си.