Прелестни създания

Не трябваше да го правиш.

Защо? Ти си моята приятелка и ми липсваш.

Петдесет и четири дни, Итън. Само толкова имаме. Време е да спрем да се преструваме, че можем да променим нещо. По-лесно ще е, ако и двамата го приемем.

От начина, по който го каза, личеше, че не говори само за рождения си ден, а и за всичко друго, което не можем да променим.

Извърна се встрани, но аз я хванах за ръката, преди да ми обърне гръб съвсем. Ако казваше това, което си мислех, че казва, исках да ме гледа в очите, докато го прави.

— Какво искаш да кажеш, Лена?

Тя сведе глава.

— Итън, знам, че си мислиш, че това може да бъде история с щастлив край, и за момент дори и аз ти повярвах. Но ние не живеем в един и същи свят и в моя да искаш страстно нещо да се случи, не е достатъчно, за да стане то наистина. — Все още не ме поглеждаше. — Просто сме прекалено различни.

— Вече сме прекалено различни? След всичко, което преживяхме? — Без да искам повиших глас. Няколко ученици се обърнаха към нас. Стараеха се да гледат само мен, не и Лена.

Различни сме. Ти си смъртен, аз съм чародейка. Световете ни може да се пресичат, по никога няма да станат едно цяло. И в нито един от тях не ни е писано да бъдем заедно.

Това, което казваше, е, че на нея не й е писано да бъде в нито един от тях. Емили и Савана, баскетболният отбор, мисис Линкълн, мистър Харпър, „Ангелите“… Най-накрая постигнаха това, което искаха.

Заради Дисциплинарната комисия е, нали? Не позволявай те…

Не е заради събранието. Заради всичко е. Не съм част от това място, Итън. А ти си.

Сега станах и един от тях. Това ли казваш?

Лена затвори очи и почти можех да видя мислите, които препускаха хаотично в главата й.

Не казвам, че си като тях, но наистина си един от тях. Живял си тук цял живот. След като това свърши, след като бъда Призована, все още ще бъдеш тук. Ще ходиш отново по тези коридори и тези улици, а аз най-вероятно няма да съм наоколо. Но ти ще бъдеш — кой знае колко още време — а сам каза, че хората от Гатлин не забравят нищо.

Две години.

Какво?

Още толкова време ще бъда тук.

Две години са много време, през което да бъдеш невидим. Повярвай ми, знам.

Около минута и двамата мълчахме. Тя просто стоеше там и късаше малки парченца хартия, подаващи се от спиралата на тетрадката си.

— Уморена съм. Не мога да се боря повече. Уморих се да се преструвам на нормална.

— Не можеш да се откажеш. Не и сега, не и след всичко станало. Не можеш да ги оставиш да спечелят.

— Те вече спечелиха. Спечелиха още в деня, в който счупих прозореца.

Имаше нещо в гласа й, което ми подсказа, че в този момент се отказва от нещо повече от „Джаксън“.

— Късаш ли с мен? — Струваше ми се, че отново ми се завива свят.