Вещицата [bg]

— Да, слуховете стигнаха и до мен.

Ерика допи шампанското си и се пресегна към втората чаша. Беше й твърде приятно да седи на кея в топлия летен ден и да пие с международна филмова звезда.

— Все още не съм решила какво да правя. Но тъй като Хелен е говорила с теб, си помислих…

Мари сви рамене.

— Да, тя дойде у нас вчера — каза Ерика. — Или по-скоро дотича.

— Да, разбрах, че малко се е вманиачила по бягането. Не сме си говорили, но я видях да бяга из градчето. Едва я познах. Станала е кльощава като хрътка. Никога не съм разбирала каква е ползата от цялото това тичане и спортуване. Достатъчно е да бягаш от въглехидратите като дявол от тамян и ще си запазиш фигурата.

Тя качи единия от дългите си, стройни крака върху другия. Ерика погледна завистливо тънкото й тяло, но веднага я обзе безпокойство при мисълта за живот без въглехидрати.

— Общували ли сте през годините? — попита Ерика.

— Не — отвърна Мари кратко, но после изражението й омекна. — Направихме няколко половинчати опита да се свържем веднага след станалото, но родителите на Хелен ни попречиха. Така че се отказахме. По-лесно беше просто да опитаме да забравим всичко и да го оставим зад гърба си.

— Как възприемахте ситуацията? Полицията? Вестниците? Обществото? Били сте просто деца, сигурно е било объркващо.

— Не разбирахме колко е сериозно положението. И двете си мислехме, че врявата ще отшуми и скоро всичко ще бъде както обикновено.

— Как е възможно? Все пак говорим за убийството на малко дете.

Мари помълча известно време. После отпи от шампанското си и каза:

— Не забравяй, че самите ние бяхме малки. Имахме чувството, че сме двете срещу света. Че живеем в мехур, където никой не може да ни достигне. Ти как гледаше на света, когато беше на тринайсет? Виждаше ли нюансите? Сивите зони? Или всичко беше просто и черно-бяло?

Ерика поклати глава.

— Да, права си.

Спомни си каква беше като тийнейджърка. Наивна, неопитна, с глава пълна с клишета и прости истини. Едва когато пораснеше, човек осъзнаваше колко сложен е животът.

— Попитах Хелен защо сте си признали и защо сте се отметнали от думите си впоследствие, но не бих казала, че тя ми даде истински отговор.

— Не знам дали и от мен можеш да получиш такъв — каза Мари. — Има неща, за които не искаме да говорим. За които няма да говорим.

— Защо?

— Защото някои неща трябва да останат в миналото.

Мари изгаси цигарата си и запали нова.

— Но ти говориш открито за почти всичко около случая. За семейството си и приемните си родители. Не изглежда, сякаш се опитваш да скриеш подробностите.

— Човек невинаги трябва да разказва всичко — каза Мари. — Може би ще пиша за това в книгата си, може би не. Най-вероятно не.

— Ти поне си признаваш, че не казваш цялата истина. Хелен не стигна толкова далеч.