Дъщеря на съдбата [bg]

Необичайна двойка

Зимните студове повалиха от пневмония няколко sing song girls в Китайския квартал, но Дао Циен не успя да ги спаси. Понякога ги заварваше още живи и успяваше да ги отведе, но два-три часа по-късно те издъхваха в ръцете му, изпепелени от треската. По онова време тайните пипала на състраданието му се бяха разпрострели из цяла Америка: от Сан Франсиско до Ню Йорк и от Рио Гранде до Канада, но тези нечовешки усилия бяха зрънце сол в океана на нещастието. Медицинската му практика вървеше добре и всичко спестено или получено от благодарни богати пациенти отиваше за закупуване на най-младите китайки. В подземния свят вече го познаваха и го наричаха „извратения“. Никой не бе виждал живо нито едно от момичетата, които той използваше, както сам обясняваше, „за опити“, но пък и никой не го беше грижа какво става отвъд прага му. Като джун и китаецът беше ненадминат и докато не предизвикаше разправии и се ограничаваше само до тези създания, смятани и без това почти за животни, щяха да го оставят на мира. На любопитните въпроси верният му помощник — единственият, от когото можеха да се получат известни сведения — отговаряше само, че изключителните познания на неговия господар, толкова полезни за пациентите, произтичат от тайнствените му опити. По онова време Дао Циен се бе преместил в хубава къща между две високи здания към края на Китайския квартал, на няколко пресечки от площад „Юниън“: там му беше клиниката, там продаваше лекарства, там криеше и момичетата, докато ги приведеше в състояние да пътуват. Елайза бе научила най-необходимото на китайски, колкото да общува на първично равнище, а останалото наваксваше с ръкомахане, рисунки и някоя и друга дума на английски. Заслужаваше да се потруди — това бе далеч по-добро, отколкото да играе ролята на глухонямото братче на доктора. Тя не можеше да пише, нито да чете на китайски, но познаваше лекарствата по миризмата, а за по-голяма сигурност бележеше шишетата с измислени от нея знаци. Непрестанно имаше голям брой пациенти, които чакаха ред за златните игли, за чудотворните билки или за утехата на Дао-Циеновия глас. Не един и двама се питаха възможно ли е този мъдър и кротък лечител да събира в същото време трупове и невръстни държанки, но понеже никой не беше съвсем наясно с наклонностите му, общността се отнасяше към него с уважение. Вярно, Дао нямаше приятели, но нямаше и врагове. Славата му се носеше извън границите на Китайския квартал и неколцина американски лекари често идваха за съвет, когато собствените им познания се окажеха безполезни, проявявайки, разбира се, голяма предпазливост, защото, да признаят, че някакъв „поднебесен“ може да ги научи на нещо, би означавало да се унизят пред всички. По този начин му се удаде да лекува редица изтъкнати особи в града и да се запознае с небезизвестната А Той.