Дъщеря на съдбата [bg]

— Не ме притеснявай с вниманието си, Елайза.

— Ти каза, че китайците очакват от жените да им прислужват.

— Така е в Китай, но аз никога не съм имал подобен късмет… Ще ме разглезиш.

— Точно за това става дума. Мис Роуз казваше, че за да покориш един мъж, трябва първо да го привикнеш към добър живот, а ако почне да се държи зле, да престанеш да го глезиш за наказание.

— Мис Роуз не си ли остана стара мома?

— По своя воля, не поради липса на възможности.

— Не смятам да се държа зле, но после как ще живея сам?

— Никога няма да живееш сам. Не си съвсем грозен и все ще се намери някоя жена с големи крака и лош характер, готова да се омъжи за теб — отговори Елайза, а Дао се разсмя очарован.

Той бе купил изящни мебели за нейната стая, единствената обзаведена с известен разкош. Когато се разхождаха заедно из квартала, Елайза често изразяваше възхищението си от традиционните китайски мебели, като обясняваше: „Те са изключително красиви, но са прекалено тежки. Би било грешка да се слагат по много“. Дао й подари легло и гардероб от тъмно резбовано дърво, после тя си избра маса, столове и бамбуков параван. Пред копринената кувертюра, каквато биха сложили в Китай, предпочете европейската от бял лен, с големи възглавници от същия материал към нея.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш този разход, Дао?

— Мислиш за sing song girls…

— Да.

— Ти веднъж каза, че всичкото злато на Калифорния няма да стигне, за да ги купим до една. Не се тревожи, имаме достатъчно средства.

Елайза намираше хиляди находчиви начини да му се отплати: тактично се съобразяваше с мълчанието му и с часовете, в които той учеше, старателно помагаше в кабинета, проявяваше смелост при спасяването на момичетата. Но най-ценният дар за Дао Циен беше несломимата жизненост на приятелката му — тя го подтикваше към действие, когато сенките се спуснеха над него и заплашваха да го обсебят окончателно. „Ако си тъжен, губиш сили и не можеш да помагаш никому. Хайде да се поразходим, искам да подишам горски въздух, китайският квартал мирише на соев сос“, и го отвеждаше с кола извън града. Двамата прекарваха деня на открито и тичаха като деца, а през нощта той спеше като младенец и се събуждаше отново радостен и бодър.