Дъщеря на съдбата [bg]

Историята, която Джейкъб Фриймънт градеше, постепенно добиваше облика на роман. Той разказваше, че Хоакин Муриета бил праволинеен и благороден младеж, който се трудел честно и почтено на златоносните минни полета в Станислау заедно със своята годеница. Слухът за неговото благополучие привлякъл неколцина американци, които го нападнали, отнели му златото, пребили го, а после изнасилили пред него любимата му. Бягството било единственото спасение за злощастните влюбени и те поели на север, далеч от златните рудници. Захванали се да обработват живописно парче земя, заобиколено от вековни гори и с поточе по средата, продължаваше разказа си Фриймънт, ала и там не ги оставили задълго на мира: янките отново дошли, отнели им всичко и се наложило да търсят друг начин за препитание. Малко по-късно Хоакин Муриета се появил в Калаверас, вече като картоиграч, докато годеницата му подготвяла сватбата им в дома на родителите си в Сонора. Но на младежа не му било писано да заживее мирно и тихо. Други гринговци го набедили, че е откраднал кон и без много да се маят, завързали Хоакин за едно дърво насред площада и му нанесли жесток побой с камшици. Публичното оскърбление било последното нещо, което гордият младеж можел да понесе и сърцето в гърдите му се преобърнало. Не след дълго открили трупа на янки, насечен като пиле за готвене, а когато събрали парчетата, разпознали в него един от мъжете, опозорили Муриета на площада. През идните седмици взели да изчезват по ред и останалите участници в побоя, като всеки един бил измъчван и убиван по различен начин. Или, както пишеше Джейкъб Фриймънт, „Невиждана жестокост по тези земи на жестоки хора“. Две години по-късно славата на разбойника вече се носеше навред. Бандата му крадеше коне и добитък, пресрещаше дилижанси, нападаше златотърсачи по рудниците и скиталци по пътищата, предизвикваше властите, убиваше всеки по-разсеян американец и безнаказано се подиграваше с правосъдието. На Муриета се приписваха всички беди и ненаказани престъпления в Калифорния. Теренът му даваше възможност да се укрива, рибата и дивечът изобилстваха в неизбродните лесове, по планинските склонове, из долините и високите тревисти плата, където конникът можеше да препуска с часове, без да остави следа, мрачните пещери му служеха за убежище, а тайните планински проходи — за да заблуждава преследвачите си. Хайките, тръгнали на лов за злосторниците, се връщаха с празни ръце или загиваха. Джейкъб Фриймънт разказваше всичко това, омаян от собственото си красноречие, и на никой не му идваше наум да поиска имена, дати или точно определени местности.