Торбарите [bg]

Продуцентът се опули насреща му.

— Само като си помисля — проплака той, — че от собствената ми плът и кръв чувам такива думи!

— Зарежи това, вуйчо Бърни — продължи Дейвид. — Роднинството няма нищо общо. Аз изброявам фактите.

— Факти? — кресна Норман. — Искаш факти? Добре, на ти ги. Кой беше този, който отиде и закупи „Слънчеви петна“, филм, който спечели едва ли не всички награди? Кой? Никой друг, освен мене!

— Но донесе и загуба от милион долари.

— Аз ли съм виновен? — горчиво отвърна вуйчо му. — Не им ли го казах предварително? Не, искаха престиж, получиха престиж.

— Това са стари работи, вуйчо Бърни — каза Дейвид. — Те нямат нищо общо с днес. Никой вече не мисли за тях.

— Аз мисля — възрази Норман. — Моята кръв се лее. Аз съм изкупителната жертва. Но още не съм умрял. Като им кажа за филмите, които правя с Рина Марлоу, ще получа всички пълномощия, които са ми нужни.

Дейвид изгледа вуйчо си, после отиде до телефона.

— Междуградски, моля. — Искам да говоря с болницата Колтън, Санта Моника, Калифорния, стая триста и девет.

Хвърли поглед към вуйчо си, който гледаше през прозореца.

— Айлин? Дейвид е. Как е тя?

— Не е добре — каза Айлин с толкова отслабнал глас, че едва се чуваше.

— Какво казва лекарят?

Дейвид я чу да хълца в слушалката.

— Дръж се! — каза той. — Не е моментът да се предаваш.

— Каза… че умира. Че било истинско чудо, че е изтраяла толкова дълго. Просто не знае какво я държи жива.