Край Рио де ла Плата

По-късно встрани от нас забелязахме да се придвижват големи конни отряди. Изглежда провеждаха учения. Най-сетне пред нас сякаш от самата равнина изникна голям комплекс от постройки и ние се насочихме право към него.

— Това е Castillo del Libertador[51] — обърна се майорът към нас. — Там ще се реши съдбата ви.

Значи дворец! Хм! Колкото повече се приближавахме до сградата, толкова по-малко ми приличаше на дворец. И тук зидовете бяха от кирпич, и тук постройките бяха покрити с тръстика. Но те бяха доста на брой и заемаха твърде обширна площ. Несъмнено собственикът на този «замък» беше богат човек. Наоколо не видяхме стада от овце или говеда, но затова пък толкова повече бяха конете и ездачите, които до един имаха много войнствен вид. В непосредствена близост до сградите буквално гъмжеше от тези бойци, които бяха облечени с най-пъстроцветни дрехи или по-скоро с парцали и бяха въоръжени с най-различни оръжия. Нямаше двама души да си приличат и все пак едно нещо обединяваше всички — мръсотията, както и враждебните погледи, с които ни посрещнаха. Повечето от тях бяха боси, ала до един имаха на краката си известните огромни шпори. Видях какви ли не шапки, дори и няколко стари цилиндъра, накичени с пера или украсени с някакъв червен парцал. Щастливите собственици на тези «кюнци» изглежда бяха офицери. Само малцина разполагаха с пушки. Мнозина бяха въоръжени с копия, ала всички без изключение имаха ласо и бола.

Спряхме пред главната сграда. Пред нея се бяха насъбрали около петстотин от тези герои, но се държаха на почетно разстояние от лицевата страна на къщата, което ни накара да предположим, че се намирахме пред главната квартира на някой Наполеон или Молтке.

Майорът скочи от седлото и влезе в сградата, сигурно за да направи своя доклад. Другите останаха на конете, като ни обградиха. Майорът се завърна едва след около половин час. Лицето му имаше сурово и намръщено изражение.

— Сваляйте ги от конете! — заповяда той. — Вкарайте ги вътре!

Развързаха ни краката и ни отведоха в къщата. Там стояха няколко типа. Те ни отвориха една врата, водеща към помещение, което дори и посред бял ден бе съвсем тъмно. Наблъскаха ни вътре и затвориха вратата с резе.

— Ето къде хвърлихме котва! — обади се Фрик Търнърстик. — Дяволски скапано пристанище. Кажи-речи още по-скапано и от локвата на Буенос Айрес, където всъщност исках да отида, ама не успях да стигна дотам. Поех по съвсем друг курс. Любопитен съм да видя какво ще правят с нас. А сега да си освободя ръцете! Най-напред ще скъсам ремъка. Не съм го направил все още единствено от предпазливост и предвидливост.

— Я се откажи! — помолих го аз. — Само ще се нараниш. Ремъците ще се врежат в месата ти. По-добре ще е взаимно да си ги развържем.

— Нима е възможно? Нали ръцете на всички са вързани на гърба? Е да, ако бяха отпред!

— Съвсем същото е. Йербатерото е по-нисък от мен. Нека се приближи, за да застанем с гръб един към друг. Предполагам, че така възлите на неговите ремъци ще попаднат точно между пръстите ми. Да видим дали ще мога да ги развържа.