Пепел от светове
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепел от светове». Краткое содержание книги:
— Не всички истории имат щастлив край.
— Как можа! — Антон го пусна и се изправи. Сърцето му биеше лудо, не му стигаше въздух. Не чуваше почти нищо, освен препускането на собствените си мисли. — Ще се обадя в болницата. Там могат да направят нещо.
Но никой земен лекар не разбираше нищо от психологията или токсикологията на илдирийците. Без пълен анализ не можеше да се разбере кои от химикалите, които бе погълнал Вао’сх, са отровни за биохимията му, и нямаше начин да приготвят навреме подходяща противоотрова.
Антон изхвърли тези мисли от съзнанието си. Отказваше дори да признае съществуването на подобна възможност.
Вао’сх го хвана за ръката.
— О, приятелю, самотата, която изпитах, след като избягахме от Марата, ме подготви за това, което чувствам сега. А оттук нататък ще става само по-лошо. И двамата го знаем. Моят избор е да свърша по този начин. Така аз контролирам нещата и ще умра много по-спокойно, отколкото ако позволя на лудостта да ме обземе.
Гласът му наистина звучеше съвсем спокойно.
— Не! — Антон почувства как в гърдите му напират ридания и гняв. Отказваше да приеме, че не може да направи нищо, че е провалил Вао’сх.
— Обещай ми… обещай ми, че ще разкажеш историята ми. Запиши края ми за Сагата за седемте слънца. — Очите на Вао’сх бяха замъглени. — Открих едно стихотворение, което много ми харесва. Написал го е Томас Бенингтън Маколи, казва се „Балада за древен Рим“.
Антон избута настрана останалите си мисли и се вкопчи в нещо нормално — нещо, което можеше да направи. И установи, че си спомня стихотворението.
— Знам го.
Вао’сх събра сили и изрецитира с глас, в който все още звучеше силата на велик паметител:
Отпусна се в леглото и на устните му се изписа бледа усмивка.
— От това ще излезе чудесна епитафия…
— Не… — Антон не успя да сдържи риданията си, докато се свличаше на колене до приятеля си. Вао’сх отново посегна и го хвана за ръката.
След по-малко от час старият паметител си отиде така спокойно, както бе обещал.
109.
Председателят Базил Венцеслас
Кабинетът му вече не беше безопасен. Досега стъклената пирамида на Ханзата винаги го бе поставяла толкова високо, че можеше да вижда мозаечната шарка на човечеството, без да се отегчава от подробностите на отделните парченца. Напоследък обаче не му допадаше да е толкова разпознаваем. Толкова уязвим. Стъклените прозорци в кабинета му бяха бронирани срещу язери и ракети, но не и срещу планини, падащи от небето.
Дори дълбоко под земята и защитен от висока половин километър скала, Базил не можеше да е напълно сигурен, че е в безопасност. Ударът на някое по-голямо парче от Луната можеше да го убие и тук, точно както ако бе останал в кабинета. Освен това някой по-хитър убиец несъмнено все можеше да намери начин да стигне до него.
Отначало смяташе да установи временен щаб на „Голиат“ — кораба на генерал Бриндъл, който все още кръжеше в орбита. Идеята му се бе сторила добра, но после осъзна колко уязвим може да е един дреднаут за атака отвън. Ами ако черните роботи ги предадяха и откриеха огън? Ако някои от корабите на ЗВС вдигнеха бунт? Ако фероуите се върнеха? Или Илдирийският слънчев флот? Или кликисите? Толкова много врагове. Дори предишните му съюзници се бяха обърнали срещу него.
Да, Базил трябваше да е много, много предпазлив. Като председател трябваше да е максимално защитен. Трябваше да е в безопасност — кой друг можеше да ръководи Ханзата в тези ужасни времена?
Решението да премести кабинета си в тунелите дълбоко под пирамидата на Ханзата бе взето импулсивно. Тунелите бяха стари, оскъдно обзаведени и предвидени само за най-жестоките и краткотрайни аварийни ситуации, но скалите бяха здрави и най-важното, оттук Базил можеше да контролира кой да влиза при него. Това бе най-доброто, което можеше да направи.
Работниците довършваха модификациите, които бе наредил, и шумът от работата им звучеше угнетяващо. Тежки платформи и малки копачи разчистваха още помещения и коридори, разширяваха защитения подземен пост. Прахът във въздуха се смесваше с мириса на газовете от машините — остра миризма, с която филтрите въпреки целия си капацитет не можеха да се справят докрай. Леките панели хвърляха навсякъде сенки с остри ръбове. Мястото напомняше на Базил за сурово обзаведен скрит бункер, където някой свален лидер може да се скрие от разярената тълпа. Това сравнение изобщо не му харесваше.