Името на розата [Il nome della rosa - bg]
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Иванов
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Името на розата [Il nome della rosa - bg]». Краткое содержание книги:
И наистина, като тръгнах по обратния път и стигнах до стаята, обозначена с буквата „L“, в един шкаф намерих книги от Флор, Фронтон, Апулей, Марииан Капела и Фулгенций224.
— Значи Беренгарий е имал предвид точно това място, където според него би трябвало да се намери обяснението за една тайна.
— Като че ли да. Той употреби израза „finis Afiricae“ и именно това разгневи толкова Малахий. „Finis“ би могло да бъде тази стая, дето е последна, или… — и възкликна: — Господи! Не забеляза ли нещо?
— Какво?
— Хайде да се върнем пак в стаята „S“ откъдето тръгнахме!
Върнахме се в първата задънена стая, където стихчето гласеше „Super thronos viginti quatuor“. Тя имаше четири изхода. Единият водеше към стаята „Y“ с прозорец към осмоъгълната шахта. Другият водеше към стаята „Р“, към външната фасада, която бе от поредицата стаи, образуващи думата YSPANIA. А отворът към кулата водеше към стаята „Е“, която бяхме току-що преминали. После имаше една стена без проход, а след нея — отвор, през който се влизаше в друга задънена стая с инициал „U“. Стаята „S“ беше стаята с огледалото; за мое щастие то се оказа на стената, вдясно от мен, иначе щях пак да се изплаша здравата.
Вгледах се по-внимателно в плана и си дадох сметка, че тази стая бе разположена по особен начин. Подобно на всички останали задънени стаи в другите три кули, и тя трябваше да бъде отворена към централната седмоъгьлна зала. Но отвор нямаше; в такъв случай този отвор трябваше да се намира в съседната задънена стая, обозначена с „U“. Но тази стая пък бе свързана с проход със стаята „Т“, с прозорец към осмоъгълната шахта, а посредством друга врата се свързваше със стаята „S“; останалите три стени нямаха отвори, бяха заети от шкафове с книги. Огледахме се и установихме същото, което ставаше очевидно и от плана: логично беше — това се налагаше и от законите на симетрията — и в тази кула да има седмоъгьлна стая; но такава липсваше.
— Няма — обадих се аз.
— Не е речено, че няма. Ако нямаше такава стая, другите стаи щяха да са по-големи, а имат горе-долу същите размери като стаите в другите кули. Такава стая има, но не можем да влезем в нея.
— Дали е зазидана?
— Възможно е. Ето ти „firiis Africae“. Ето ти мястото, край което са се навъртали от любопитство всички, дето са загинали. Зазидана е, но това не значи, че няма вход към нея. Напротив, вход сигурно има, Венанций трябва да го е открил или Беренгарий. Я да хвърлим отново поглед на бележките му.
Измъкна от расото писмото на Венанций и прочете отново: „Ръката, поставена върху идола, натиска първия и седмия от четирите.“ После се огледа и възкликна:
— Разбира се! Идолът е образът на огледалото! Венанций е размишлявал на гръцки, а на този език — много повече, отколкото на нашия „ейдолон“ означава както образ, така и призрак, а огледалото ни връща собствения ни изкривен образ, който самите ние миналата нощ взехме за призрак! Но какво ли ще означават четирите над огледалото? Дали не е нещо, което се намира върху отразяващата повърхност? Ако е тъй, би трябвало да застанем на определено място и то така, че да забележим нещо, което се отразява в огледалото и отговаря на описанието, направено от Венанций…
Заставахме на различни места, но резултат — никакъв. Освен нашите образи огледалото отразяваше смътно отделни части от слабо осветената от светилника зала.
— В такъв случай — размишляваше Уилям — може би „supra speculum“ означава отвъд огледалото… Което пък означава, че първо би трябвало да минем от другата страна, защото това огледало сигурно е врата…
Огледалото бе по-високо от човешки бой и бе вградено в стената с яка дъбова рамка. Опипахме го къде ли не, опитахме се да промушим пръсти и нокти между рамката и стената, но огледалото не помръдваше, сякаш беше част от стената, камък, вграден в камъка.
— А ако не отвъд, би могло да се намира над огледалото — мърмореше Уилям; вдигна ръка, надигна се на пръсти и прекара ръка по горния край на рамката, но не намери друго освен прах.
— От друга страна — размишляваше тъжно Уилям, — и да има отвъд някаква стая, книгата, която търсим и която са търсили и други, не се намира вече там, защото са я отнесли някъде — първо Венанций, а после Беренгарий, и то кой знае къде.
— Но може би Беренгарий я е върнал тук.
— Не, онази вечер ние бяхме в библиотеката, а всичко ме кара да мисля, че той е умрял същата нощ в банята, и то скоро след кражбата. Иначе щяхме да го видим отново на следната утрин. Както и да е… Засега установихме къде се намира „finis Africae“, събрахме почти всички данни, за да уточним нашия план на библиотеката. Ще се съгласиш с мен, че много от тайните на библиотеката се изясниха. Бих казал всички, без една. Мисля, че ще имам по-голяма полза пак да прочета внимателно ръкописа на Венанций, отколкото да обиколя отново библиотеката. Нали видя — разгадахме по-успешно тайната на лабиринта отвън, отколкото отвътре. А сега, гледайки собствените си изкривени образи, няма да се справим с нищо. Пък и светилникът пръска все по-слаба светлина. Ела, хайде да уточним другите данни, с които нашият чертеж ще стане по-ясен.
224
Публий Аний Флор (II в.) — латински поет от Африка. Фронтон от Сирта, Нумидия (Северна Африка, II в. н.е.) — латински ретор, учител на император Марк Аврелий.
Луций Апулей (II в.) — латински писател и поет, роден в Северна Африка. Най-известното му съчинение е романът „Метаморфози“, познат повече с името „Златното магаре“.
Марциан Миней Феликс Капела (V в.) — къснолатински писател, роден в Северна Африка, учил в Картаген. Написал съчинение в стихове върху седемте свободни изкуства.
Фабий Планциад Фулгенций (V в.) — християнски поет и митограф от Северна Африка.