![Името на розата [Il nome della rosa - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/3/9/3/0/imeto-na-rozata-il-nome-della-rosa-bg-download.jpg)
Името на розата [Il nome della rosa - bg]
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Иванов
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Името на розата [Il nome della rosa - bg]». Краткое содержание книги:
— Но как е станало така, че древните мъдреци благодарение на Божието откровение са могли да стигнат до истинската същност на ликорната?
— Не става дума за откровение, а за опит. Имали са щастието да се родят в краища, обитавани от ликорни, или по време, когато и тези земи са били обитавани от ликорни.
— Но тогава как можем да вярваме на древното знание, следи от което непрекъснато търсите, щом то стига до нас с лъжовни книги, които го тълкуват толкова свободно?
— Книгите не се пишат, за да им вярваме, а за да разсъждаваме по тях. Попадне ли в ръцете ни книга, не бива да се питаме какво казва, а какво иска да каже — мисъл, която е била от ясна по-ясна на старите тълкуватели на Светото писание. Ликорната, както е описана в тези книги, носи някаква морална или алегорична, или анагогическа истина, която си остава вярна, така както си остава вярно и понятието, че непорочността е възвишена добродетел. Но що се отнася до буквалната истина, на която се опират другите три, трябва да видим от какъв първоначален опитен факт се е породила буквата. Трябва да се подлага на обсъждане буквата, ако и по-висшият смисъл да си остава валиден. В някаква книга пишеше, че диамантът можел да бъде разрязван само с козя кръв. Моят велик учител Роджър Бейкън заяви, че това не е вярно, чисто и просто, защото бил опитал, но не успял да го стори. Но ако връзката между диамант и козя кръв имаше някакъв по-висш смисъл, той нямаше да бъде накърнен от това.
— Това значи, че могат да бъдат изричани по-висши истини, които са лъжи по отношение на прочита — рекох аз. — Но все още съжалявам, че ликорната не съществува такава, каквато е, или че изобщо не е съществувала, или че някой ден няма да се появи.
— Не ни е съдено да ограничаваме всемогъществото Божие; ако Бог рече, може и ликорни да има. Но нека ти бъде утеха, че те съществуват в тези книги, които, ако не говорят за реалното битие, говорят за възможното битие.
— Но значи ли това, че трябва да четем книгите, без да се позоваваме на вярата, която е богословска добродетел?
— Остават още две богословски добродетели. Надеждата, че възможното ще стане. И милосърдието към този, който е вярвал чистосърдечно, че възможното ще стане.
— Но за какво ви е ликорната, след като вашият разум не вярва, че съществува?
— Служи ми, както ми служи и следата от стъпките на Венанций по снега, когато са го влачили до делвата със свинска кръв. Ликорната от книгите е също следа. Щом е оставила следа, значи, че е съществувало нещо, което е оставило следа.
— Но то е различно от оставената следа, казвате вие.
— Така е. Невинаги следата има формата на тялото, което я е оставило, и невинаги се дължи на натиска на някакво тяло. Случва се тя да възпроизвежда впечатлението, което дадено тяло е оставило в паметта ни, това е следа от някаква идея. Идеята е знак на нещата, а представата е знак на идеята, знак за знак. Но по представата възстановявам, ако не тялото, то поне идеята, която друг е имал за него.
— Това задоволява ли ви?
— Не, защото истинската наука не бива да се задоволява с идеите, които са знаци, но трябва да преоткрие нещата в тяхната специфична истина. И щях да се радвам, ако можех, изхождайки от тази следа, от следа да стигна до индивида ликорна, който стои в началото на веригата. Така както бих се радвал, тръгвайки от смътните знаци, оставени от убиеца на Венанций (знаци, които биха могли да ме насочат към мнозина), да стигна до един-единствен индивид — до убиеца. Но това невинаги може да стане за кратко време, преди това без помощта на други знаци.
— Значи аз мога да говоря винаги и единствено за нещо, което ми говори за нещо друго и така нататък, но крайното, истинското, не съществува, така ли?
— Може би съществува, имам предвид ликорната като индивид. Не се безпокой, рано или късно ще я срещнеш, ако и да е черна и грозна.
— Ликорни, лъвове, автори араби и маври — обадих се аз, — Значи няма съмнение — това е тази Африка, за която споменаваха монасите.
— Несъмнено. А щом е така, ще трябва да намерим африканските поети, за които говори Пачифико от Тиволи.