Ледената принцеса

— Не ми се вярва.

— Така ли? И защо не? Да не би да сте открили скелета му някъде?

Патрик пренебрегна подигравателния му тон.

— Не, не сме. Аз обаче имам една теория по въпроса…

— Интересно, много интересно.

— Не мисля, че Нилс се е възползвал единствено от Алекс и Андерш. Според мен основната му жертва е някой близък до него човек. Някой, който винаги му е бил под ръка. Мисля, че и вие самият сте били жертва на сексуалните му посегателства.

За първи път на Патрик му се стори, че гладката лъскава фасада на Ян се пропуква, но в следващия миг той успя да се вземе в ръце.

— Интересна теория. На какво се основава?

— За съжаление трябва да призная, че не разполагам с почти никакви доказателства. Успях да открия една-единствена връзка между вас тримата. От детството ви. Видях малко парче кожа в кабинета ви, когато ви посетих. То е изключително ценно за вас, нали? Символизира нещо. Приятелство, общност, кръвна клетва. Пазите го вече от двайсет и пет години. Точно като Андерш и Алекс. На гърба и на трите парченца има размазан кървав отпечатък. Именно това ме кара да вярвам, че с присъщия за децата драматизъм сте решили да станете кръвни братя. На горната страна на парчето кожа са прогорени две букви: „Т.М.“ Не успях да разгадая значението им. Може би ще ми помогнете.

Патрик буквално можеше да види душевната борба на Ян. От една страна, здравият разум го съветваше да мълчи, от друга, изгаряше от желание да се довери на някого и да сподели тайната си. Патрик заложи на егото на Ян, който нямаше да може да устои на изкушението да отвори сърцето си пред човек, готов да го изслуша с интерес. Реши да му помогне малко да вземе решение.

— Всичко, казано тук, си остава между нас. Нямам нито сили, нито ресурси да отворя случай от преди двайсет и пет години, а и не вярвам да открия каквито и да било доказателства, даже и да се опитам. Искам да науча истината най-вече заради самия себе си. Просто трябва да знам.

Изкушението ставаше непосилно.

— „Тримата мускетари“, това означават буквите „Т.М“. Може да ви се стори глупаво, наивно и романтично, но тогава се отъждествявахме с тях. Ние тримата срещу останалия свят. Когато бяхме заедно, можехме да забравим за случилото се. Никога не говорехме за това помежду си, но нямаше и нужда. Така или иначе всеки разбираше какво става в душата на другия. Обещахме си винаги да си помагаме. Намерихме едно парче стъкло, порязахме пръстите си и смесихме кръвта си. Така запечатахме емблемата си. Аз бях най-силният от тримата. Нямах друг избор. Алекс и Андерш можеха да се чувстват спокойни поне в домовете си. Аз непрекъснато трябваше да се оглеждам за него, а нощем лежах, загърнат до уши в одеялото си, и се ослушвах за стъпките му. Знаех, че съвсем скоро ще ги чуя, първо в коридора, а след това все по-близо и по-близо.