Ледената принцеса

— Да видим. Открих я в петък. Винаги минавах оттам в този ден, за да проверя всичко ли е наред, преди тя да пристигне вечерта. Значи за последен път бях в къщата в петъка предишната седмица. Не, всъщност в петък бяхме канени на рожден ден у най-малкия ни син, който навърши четирийсет, затова се отбих в дома на Александра още в четвъртък вечерта.

— Как ви се стори къщата тогава? Забелязахте ли нещо необичайно?

Патрик с усилие успяваше да прикрие вълнението си.

— Нещо специално?

Ейлерт дръпна тържествено от лулата си, докато мислеше.

— Не, всичко беше наред. Огледах цялата къща и мазето, но не открих нищо притеснително. Заключих внимателно, преди да си тръгна. Имах собствен ключ.

Наложи се Патрик да зададе в прав текст въпроса, който го тормозеше.

— Ами котела? Работеше ли? Беше ли топло?

— О, да. Тогава всичко с него беше наред. Сигурно се е развалил, след като си тръгнах. Не разбирам какво значение има дали котелът е работел или не.

Ейлерт извади за малко лулата от устата си.

— Ако трябва да съм напълно честен, не знам дали има значение, но благодаря за помощта. Може да се окаже важно.

— Любопитно ми е защо не ме попитахте по телефона.

Патрик се усмихна.

— Предполагам, че съм старомоден. Не мисля, че по телефона мога да получа информацията, която ми е нужна. Предпочитам да разговарям с хората очи в очи. Понякога се питам дали не е трябвало да се родя преди сто години, преди всичките модерни изобретения.

— Не си мисли глупости, момче. Недей да вярваш на приказките, че едно време е било по-хубаво. Едва ли си мечтаеш за студ, бедност и тежък труд от сутрин до вечер. Не, не, аз гледам да се възползвам докрай от целия лукс на модерния живот. Дори имам компютър с включен интернет. Никога не би си го помислил за старец като мен, нали?

Той посочи многозначително Патрик с лулата си.

— Всъщност не мога да кажа, че съм страшно изненадан. Сега обаче трябва да си тръгвам.

— Надявам се, че бях полезен и че идването ви не е било напразно.

— Не, научих точно това, което очаквах. Освен това опитах и вкусните сладки на съпругата ви.

Ейлерт изсумтя сърдито.

— Да, голяма сладкарка е, не може да й се отрече.

След това замлъкна и в този миг мълчание сякаш се събраха всичките петдесет години мъки. Свеа, която сигурно беше подслушвала с ухо на вратата, не можа да издържи повече и влезе в стаята.

— Научихте ли каквото ви беше нужно?

— Да, благодаря. Мъжът ви ми оказа пълно съдействие. Бих искал да ви благодаря за кафето и вкусните сладки.

— Няма защо. Радвам се, че ви харесаха. Ейлерт, започни да разтребваш, докато аз изпратя господин полицая до вратата.

Ейлерт послушно взе да прибира чашите и чинийките, а Свеа тръгна с Патрик към вратата и отново го заля с поток от думи. Накрая каза: