Седмият печат

- Господин Томаш, доб ре ли сте? - попита майка м у зад него, притеснена от ненадейния пристъп на

скръб на непознатия.

Все още с гръб към нея, Томаш кимна с глава. Пое дълбоко въздух, прокара опакото на ръката си през

носа, а с дланта на другата изтри сълзите, които се стичаха по лицето му. Осъзна, че вече контролира

чувствата си, сякаш вълната, която заплашваше да го удави, беше отминала, върна се при майка си и

дръпна празния стол.

- Имате ли нещо прот ив да седна до вас?

- Не, разбира се - съгласи се тя с любезна усмивка. - Много м ило от ваша страна. - Наклони глава и

състрадателно се вгледа в зачервените му очи. - По-добре ли сте?

- Да, благодаря.

- Проб леми ли имате?

- Да, нещо такова - прошепна Томаш.

- Семейни проб леми?

- Да, би могло да се каже.

Дона Граса зарея поглед към боровата гора и въздъхна.

- Моето семейство не ме посещава от дълго време. - Пре хапа уст ни, завладяна от мъка. - От м ного,

много време.

Томаш поклати глава. Погледна майка си и неизвестно защо се замисли над нетрайността в живота,

над преходността на нещата и ефимерността на съществуванието. Пред него животът се носеше като

дух, преобразявайки се непрестанно, всич ко се променяше във всеки един миг и нищо не бе вече

същото. Няма щастлив завършек, помисли си той. Всеки има своя седми печат за разчупване, съдба,

която го очаква, апокалипсис в края на времето. Каквито и успехи да трупаме, колкото и побе ди да

постигнем, каквито и да са завоевания ни, накрая неот менно ни чака гибел. Ако имаме късмет и ако се

потрудим, животът дори би могъл да е хубав, низ от щастливи моменти, но накрая, каквото и да

направим, каквото и да опитваме, каквото и да казваме, винаги ни очаква поражение, последното и

окончателно поражение.

- Имате ли нещо прот ив аз да ви бъда семейство? - попита той, нарушавайки меланхолич ната тишина.

Дона Граса го изгледа с изненада, едновременно заинтригувана и развеселена.

- Вие ли, господине? Моето семейство?

- Да, защо не? - Сви рамене. - След като никой не идва да ви посещава, какво губите?

Тя сведе очи, внезапно блеснали от вълнение. Не беше очаквала, че някой може да прояви такава

щедрост към стара жена като нея, забравена от семейството си.

- Добре - прошепна тя едва.

Томаш протегна ръка към майка си и двамата останаха така, хванати за ръце, радвайки се на меката и

нежна топлина на другия, наслаждавайки се на сладките милувки на утринното слънце, на мелодичното

чуруликане на лястовичките, наситения дъх на трева и шумоленето на дърветата, леко полюшвани от

вятъра. Унесен от този пасторален концерт на природата, Томаш се радваше на зеленината с очите на

човек, който съзнава колко нетрайно е всичко, колко крехък е животът, че всичко на земята има своя

край. Цветята и растенията шушнеха и трептяха пред него, залюлени в ритъм, който изглеждаше вечен,

но всъщност бяха тъй ефимерни, както и бризът, който ги люлееше.