Трескав блян [bg]

- Имаше война - казваше той в такива моменти. - Победихме. Вече е свършила, не виждам защо да дрънкаме до безкрай, все едно е нещо, с което да се гордеем. Единственото хубаво, дето видяхме от нея, е, че робството го няма. Друго не спечелихме. Да застреляш някого, не е нещо, с което да се хвалиш, по дяволите.

Марш и „Илай Рейнолдс“ се върнаха към горното течение на Мисисипи през първите години от войната. Превозваха войски от Сейнт Пол, Уисконсин и Айова. По-късно Абнър служеше на оръдеен кораб на Съюза и се включи в няколко речни битки. Карл Фрам също се би на реката. Марш чу, че е загинал в Битката за Виксбърг109, но така и не беше сигурен дали наистина е станало там.

Когато мирът дойде, Марш се върна в Сейнт Луис и посвети „Илай Рейнолдс“ на търговията по горното течение на Мисисипи. За кратко се включи в едно сдружение заедно със собствениците и капитаните на още четири кораба, с които формираха параходна линия с точен график, за да се конкурират успешно с по-шлемите дружества. Всички обаче бяха твърде напористи, твърдоглави мъже и след цяла година кавги и крясъци организацията се разпадна.

По това време Абнър Марш бе решил, че вече няма да се занимава с параходна търговия. Реката се беше променила. След войната съвсем нямаше толкова кораби, колкото някога. Съревнованието за печалба обаче бе дори по-тежко, тъй като железниците поемаха все повече от оборота. На влизане в Сейнт Луис имаше не повече от дузина параходи, а някога заемаха повече от миля по крайбрежието. И друго се промени в годините след войната. Въглигцата започнаха да изместват дървата почти навсякъде, освен по дивите бързеи на Мисури. Появиха се федерални инспектори, които следяха дали правилата и законите се спазват, провеждаха се проверки за безопасност, регистрации, какво ли не, дори опитаха да забранят състезанията. Моряците също се промениха. Повече от познатите на Марш вече почиваха в гроба или се бяха оттеглили. Ония, заели местата им, бяха особени по един странен начин. Някогашният буен, ругаещ луд моряк с лека ръка, който щеше да те плесне по гърба, да те черпи с пиене цяла нощ да ти разказва шантави небивалици, вече бе изчезваш вид. Дори Начес-под-хьлма се бе превърнал в сянка на някогашната си същност. Беше станал почти като града на възвишенията - порядъчни имения с помпозни имена.

Една нощ през май 1868-а, повече от десет години, откакто за последно бе видял Джошуа Йорк и „Трескав блян“, Абнър Марш се разхождаше край пристана. Мислеше си за нощта, в която се срещнаха с Джошуа за първи път, когато заедно крачеха на същото място. Параходите ги обкръжаваха, големи, горди кораби със странични колела и малки колесари, стари съдове и нови. „Еклипс“ също беше там, завързан за пристана. Сега той беше подвижен пристан, а по реката имаше момчета, които наричаха себе си огняри, черни сметководители, чираци на лоцманска служба, но никога не бяха го виждали как плава. Пристанището бе почти празно. Марш се спря и започна да брои. Пет кораба. Шест, ако брои „Илай Рейнолдс“. „Рейнолдс“ вече беше толкова стар, че Марш се боеше да го пусне по реката. Сигурно беше най-старият проклет параход на света, мислеше си Абнър, с най-стария капитан. И двамата бяха уморени.