Трескав блян [bg]

- Проклет да е тоя - изруга Марш

- Та, да ви попитам, кой, по дяволите, ще се качи с някого като вас? Или пък ще реши да работи за вас? Аз със сигурност няма да го направя. Не и аз.

Човекът, когото бе назначил като заместник на Джонатоун Джефърс, помоли Марш повече от веднъж да премести „Рейнолдс“ по горното течение на Мисисипи или Илинойс, където щеше да бъде по-подходящ Щеше да се съгласи и за Мисури, която, макар и по-опасна и камениста, предлагаше добра печалба, стига параходът да не бъде разбит на трески. Абнър Марш отказа и уволни служителя, когато той продължи да настоява.

Знаеше, че няма начин да открие „Трескав блян“ на север. Освен това през последните няколко месеца тайно спираше на някои от складовете за дърва в Луизиана и ненаселените острови в Мисисипи и Арканзас, вземаше на борда избягали роби и ги отвеждаше в свободните щати. Тоби го беше свързал с група, наречена „Подземна железница“100,които организираха всичко. На Абнър Марш не му трябваше железница, затова настояваше да я нарича „Подземната река“, но за него важното бе, че помага, чувстваше се сякаш така някак наранява Дамон Жулиж. Понякога разговаряше с бегълците на основната палуба и ги разпитваше за хората на нощта и „Трескав блян“ с надеждата, че чернокожите знаят нещо неизвестно за белите, но така и не научи нищо полезно.

Почти три години Марш продължи да търси. Бяха трудни времена. До 1860 година той натрупа огромни дългове покрай разходите си с „Рейнолдс“ Оказа се принуден да затвори централите в Сейнт Луис и Ню Орлиънс. Кошмарите вече не го навестяваха, но с годините ставаше все по-самотен и по-самотен. Понякога му се струваше, че след времето, прекарано с Джошуа Йорк на „Трескав блян“, не бе имал истински живот, че последвалите месеци и години минаваха покрай него като в неясен блян. Друг път чувстваше точно обратното, чувстваше, че това е реалността: червеното мастило в счетоводните му книги, палубата под краката му, парата, петната по жълтия килим. Спомените за Джошуа, за разкоша на огромния параход, който бяха построили заедно, за студения ужас, вдъхван от погледа на Жулиж, всичко това бе само сън, мислеше си Марш. Нищо чудно, че бяха изчезнали, че местните го мислеха за луд. Събитията от лятото на 1857 година се превръщаха все повече в сън, едно по едно. Онези, които ги бяха споделили с него, постепенно започнаха да напускат живота му. Старият Тоби Лейнярд тръгна на изток месец след като се върнаха в Сейнт Луис. Да бъде поробен отново, веднъж му стигаше, затова искаше да се отдалечи възможно най-мнош от южните щати. В началото на 1858 година за Марш пристигна кратко писмо, в което Тоби споменаваше, че е станал готвач в един бостънски хотел. Повече не получи вести от него.