Червена мъгла [bg]

Разбира се, Гейб Мълъри няма да е онзи, който ще вземе решение дали да приключи живота на Дон Кинкейд.

Очевидно той никога не е чувал за нея. Само си спомняше името й смътно от новинарските репортажи за убийствата в Масачузетс. Знаел, че жена му, Робърта Прайс, била отгледана от семейство в Атланта, с което понякога се виждали по празниците, но нямал представа, че е имала сестра.

— Предполагам, че тя ще бъде прехвърлена в друга болница — отбелязвам. — Държавна. И ще я държат на изкуствено дишане, докато умре.

— Повече грижи, отколкото са получили жертвите й.

— Обикновено става така. Чувствам се зле, че не послушах Марино, когато ми посочи повишените нива на адреналин и въглероден окис, както и че пушенето в затвора е забранено. Защо тогава пробите на Бари Лу Ривърс бяха такива? Не му обърнах внимание, защото тогава не ме интересуваше. Бях съсредоточена върху нещо друго. Може би ако му призная това, няма да е толкова строг със себе си заради това, че не е обърнал внимание, когато се е отбил в аптека „Монк“ и си е изпросил цигара.

— Може и би и ти няма да си прекалено строга към мен по същата причина — казва Бентън, вдига очи и ги приковава в моите. — Съобщи ми нещо важно, а аз мислех за друго.

— Ще направя по още едно кафе — решавам.

— Защо не? Може да ни се отрази добре. Съжалявам, че не бях мил.

— Вече го каза.

Надигам се от стола и виждам в реката товарен кораб, теглен от пилотни лодки.

— Не е нужно да си мил, когато работим. Просто ме приемай сериозно. Само това искам.

— Винаги те приемам сериозно. Но в онзи момент приемах други неща по-сериозно.

— Джейми, а после той си изпросва цигара, която можеше да го убие: Да, разбираемо е, че е травматизиран — казвам, защото не искам да обсъждам повече извиненията на Бентън, а кухничката внезапно ми се струва гола и тъжна, сякаш вече сме се изнесли. — Той ще трябва да осъзнае всичко това, или ще направи нещо друго не много умно, например да се пропие отново или да напусне работа и да прекара остатъка от дните си в риболов заедно със своя приятел — капитана.

Слагам филтър в хотелската кафеварка, защото Марино прибра новата „Кюриг“ която купих.

— Пушене пред аптеката, където работи отровителка — продължавам. — Не че някой вече беше напълно сигурен в това, но той бе разпитвал за нея. Мислил е по въпроса.

— Какво му каза? Да не яде и да не пие нищо, освен ако ние не сме го купили — напомня ми Бентън.

— Също като уплахата с тайленола. Когато разбереш какво е възможно, вече не искаш да се довериш на нищо. Или пък започваш да отричаш. След всичко, което видяхме, отрицанието е моят избор.