Дългият път към дома [bg]

— Да поеме вината — каза Гамаш.

С периферното си зрение виждаше фигурата на Питър. Вкаменена.

Изваяна от камък. И самозаблуда.

Клара гледаше право напред. Към Питър.

А Питър гледаше нея.

Маси пък се бе втренчил в Гамаш.

— Да. Планът ми почти успя. Пристигнах тук, за да призная отговорността си за нещо, което вече беше очевидно. Поръсвал бях платната с азбест. Покрай старческата слабост и мислите за предстоящата ми среща със Създателя бях обзет от вина и съжаление. Ето защо бях дошъл да помоля Себастиан за прошка. А после да се предам. Но моят съучастник Вашон не можел да допусне такова нещо. Не искал да се разбере, че е замесен. Затова убил Себастиан, а после и мен. Планът проработи. Вашият човек търсеше Вашон, за да го арестува. По обвинение в убийство.

— Oui. Мислех си, че го е извършил той — призна Гамаш.

— Какво ви накара да промените мнението си? — попита Маси.

— Картината.

— Коя картина? — Маси изглеждаше все по-раздразнен.

— Онази от годишника. Всички са предполагали, че е автопортрет, нарисуван от Норман. Но не е била автопортрет, нали? Била е ваш портрет. Норман е видял яростта и страха във вас. А това ви е накарало да го мразите още повече.

— Току-що се досетихте, че сте ме видели на пристанището. Предположих, че ще ме познаете. Всъщност си мислех, че Клара ще се досети. Когато я забелязах да излиза от закусвалнята толкова забързана, бях сигурен, че ще дойде тук. Да ви търси. За да ви каже.

— Затова тръгнахте след нея.

— Съжалявам, Клара. — Професорът я притисна още по-близо до себе си и промълви в ухото и: — Беше по-бърза, отколкото предполагах. Не успях да те догоня, преди да стигнеш дотук.

Дишането му сега бе по-равномерно. Като че ли очакваше Гамаш да каже нещо, но бившият детектив запази мълчание.

— Смятах да се кача на самолета — обясни Маси, — но бурята го забави. Затова трябваше да чакам кораба. Иначе отдавна щях да съм си тръгнал оттук. Лош късмет за всички ни. А когато корабът акостира, какво направихте вие? Дойдохте право при мен.

— Сигурно моментът е бил много труден за вас — отбеляза Гамаш толкова невъзмутимо, сякаш двамата мъже разговаряха на коктейл, а присъствието на ножа в картинката бе съвсем нормално.

Трябваше да успокои Маси. Да го накара да погледне трезво на ситуацията.

Човекът очевидно бе уплашен. А уплашените животни се хвърляха в пропасти.

Маси изглеждаше така, сякаш се бе засилил към пропаст.

— Труден беше. Но пък вие си тръгнахте и си казах, че ми се е разминало. После обаче се замислих за Клара. За портретите, които рисува. Сигурно гледаш лицата на хората много внимателно. — Говореше на жената, която бе притиснал към гърдите си, но не сваляше очи от Гамаш. — Знаех, че ако някой може да ме разпознае, това ще си ти, Клара. И да отнемеше известно време, щеше да разбереш. Когато изхвърча от закусвалнята тичешком, знаех, че вече знаеш.

— Но тя не дойде затова — възрази Гамаш, — а за да види Питър.