Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Полицейские детективы » Дългият път към дома [bg]
Дългият път към дома [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Дългият път към дома [bg]

Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:

В „Дългият път към дома“ главен инспектор Гамаш вече се е оттеглил от полицията, за да се отдаде на заслужена почивка. Идилията и спокойствието обаче не продължават дълго, защото съвсем скоро бившият инспектор научава, че неговият съсед Питър е изчезнал. Неспособен да откаже помощ на приятелите си, Гамаш се впуска с тях в разследване, което накрая ги връща у дома, но не и преди да са изгубили нещо по пътя. Арман Гамаш, бившият главен инспектор на отдел „Убийства“, най-накрая е намерил така жадуваното спокойствие в новия си дом — село Трите бора. Всяка сутрин той следва един и същ ритуал: качва се на хълма, сяда на пейката и чете от малка книга, но никога не стига до последната страница. И никога не говори за раните в душата си. За разлика от Клара Мороу, която от година не знае нищо за съпруга си Питър. Двамата си обещават да се срещнат точно дванайсет месеца след раздялата си, но той така и не се завръща. Тревогата на Клара нараства с всеки изминал ден и у нея назрява неизбежното решение — да поиска помощ от Гамаш. Макар и неохотно бившият инспектор изоставя идиличното село и заедно с някогашния си заместник Жан Ги, Клара и Мирна Ландерс поемат на пътешествие все по-навътре в Квебек. И все по-навътре в душата на Питър Мороу. Разследването ги отвежда до самото устие на величествената река Сейнт Лорънс — местност, толкова безлюдна и прокълната, че първите мореплаватели я наричат „земята, която Бог дал на Каин“. И къде другаде, ако не именно там, човек би се сблъскал с пагубните последици от действията на някого, готов да продаде собствената си душа, за да възвърне славата си. Луиз Пени е единствената в света седемкратна носителка на литературния приз „Агата Кристи“. Романите й са преведени на повече от трийсет езика и са издадени в многохилядни тиражи.
1 ... 136 137 138 139 140 141 142 143 144 ... 148
Перейти на страницу:

Вместо да отговори, Гамаш се обърна към Питър, който стоеше на вратата и не смееше да погледне към окървавеното легло.

— Намерихме твоите картини. Онези, които си изпратил на Бийн.

— О! — Питър изглеждаше така, сякаш Гамаш току-що му бе смъкнал гащите. — Клара виждала ли ги е?

— Има ли значение?

Питър се замисли, сетне поклати глава.

— Щеше да има преди година. Сега… — Художникът спря за миг, за да осъзнае чувствата си, и почти се усмихна. — Няма проблем. — Погледна Гамаш и Бовоар с удивление. — Няма проблем. Пълна каша са, но ще стават по-добри. Как реагира Клара, когато ги видя?

Само това имаше значение за него. Не тяхното мнение, а мнението на Клара.

— Искаш ли да знаеш?

Питър кимна.

— Каза, че са като кучешка закуска. — Гамаш наблюдаваше мъжа отсреща, докато изричаше тези думи. Някогашният Питър щеше да се намуси и обиди. Имаше склонност да приема като дълбоко оскърбление всяка реакция, различна от бурни аплодисменти.

Но този Питър просто поклати глава и се усмихна.

— Права е.

— Това е комплимент, да знаеш — рече Гамаш. — Клара каза, че и нейните първи опити са били същите. Като буца в гърлото.

— Господи, толкова ми липсва!

Последните сили, които Питър бе събрал, се стопиха и той сякаш издиша.

Долната му устна затрепери, а от очите му рукнаха сълзи. Солена вода. Море от дълго потискани емоции. Като че ли Питър отчаяно се бореше да изрече всичко онова, което бе останало неизказано в продължение на десетилетия. Но от устата му излизаше само хриплив дъх.

— Иска ми се да седнем в нашата градина и Клара да ми разкаже как е прекарала последната година, а после аз да й разкажа как е било при мен — успя да каже най-накрая. — Искам да ми говори много за творчеството си. Как рисува, какво чувства. О, господи, какво сторих?

* * *

Клара сграбчи навитите на руло картини на Питър и заяви:

— Повече не мога да чакам.

— Седни — заповяда й Мирна. — Сядай!

— Не може ли поне да им се обадим?

Клара извади смартфона си.

— Дай ми го — нареди Мирна и протегна ръка. — Дай го!

— Ама…

— Веднага! Възможно е нечий живот да виси на косъм. Нямаме представа какво се случва и не бива да ги прекъсваме. Арман заръча да седим и да го чакаме.

— Не мога.

— Трябва. Това му е работата. И на двама им. Остави ги на мира.

Кафето им бе изстинало, а лимоновият пай с целувки стоеше недокоснат в средата на масата.

— Мислиш ли, че са намерили Питър? — попита Клара.

— Надявам се.

Мирна се загледа през прозореца. Не можеше да си представи какво има отвъд това място. Къде другаде можеше да го търсят? Къде би се скрил?

— Музата тук ли живее? — Клара насочи въпроса си към Шартран.

— Защо питате мен?

— Защото сте били тук и преди.

— Не, не съм.

— Сигурен ли сте?

Клара го гледаше в очите и не му позволяваше да сведе поглед.

— Никога през живота си не съм идвал тук — каза Шартран. — Но се радвам, че дойдох сега.

— Защо? — поинтересува се художничката.

Собственикът на галерията се усмихна едва, стана и излезе навън. Виждаха го през прозореца на закусвалнята — беше пъхнал ръцете си в джобовете и яката му бе вдигната заради вятъра. Стоеше леко прегърбен, зареял поглед към водата.

Клара силно стисна ръцете си под масата. Колко ли трябваше да чака? Колко ли бе способна да чака? Погледна стария часовник на стената на закусвалнята. Да, показваше времето, но това с нищо не помагаше. Тук часовниците губеха смисъла си.

Времето сякаш се измерваше в други единици.

Според часовника стояха в заведението от около четиресет и пет минути, но за Клара това се равняваше на цяла вечност.

* * *

— Защо дойде дотук? — попита Гамаш.

— За да търсиш десетата муза ли? — добави Бовоар.

— Знаете за нея? — учуди се Питър. Когато събеседниците му не казаха нищо, той продължи: — Не. Дойдох да кажа на Норман какво лайно е. Когато отидох в колежа по изкуствата и се видях с професор Маси, спомените ме връхлетяха. Винаги съм съжалявал, че не казах на Норман колко вреда нанесе.

— Със „Салона на отхвърлените“ — рече Гамаш.

— Да. Нарани Клара, а по онова време аз нищо не казах. Когато напуснах Трите бора, нямах представа как ще се развият чувствата на Клара към мен до моето завръщане. Подозирах, че ще поиска да се разведем, и не можех да я виня. Но исках да й занеса нещо специално. Подарък. Мислих, мислих и накрая осъзнах какъв страхливец съм бил през целия ни съвместен живот. Никога не съм защитавал съпругата си или нейните произведения. Позволявал съм на всякакви хора да я критикуват и подценяват. Накрая дори самият аз се отнесох по същия начин с нея, щом осъзнах колко гениална е всъщност. Опитах се да съсипя творчеството й, Арман.

1 ... 136 137 138 139 140 141 142 143 144 ... 148
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)