Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Кралят почна да се разхожда развълнувано из стаята, като преглеждаше, без да спира, книжата, извадени от една касетка, ключът на която стоеше винаги у него.
Кърмачката се върна за трети път. Мазарини казал каламбур и заповядал да лакират отново неговата „Флора“ от Тициан.
Най-после към два часа сутринта кралят не можа да устои на умората; той не беше спал цяло денонощие. Сънят, всемогъщ на неговата възраст, го завладя и надви за около един час. Но кралят не си легна; заспа в едно кресло. Към четири часа кърмачката влезе и го събуди.
— Е какво? — попита кралят.
— Ах, скъпи всемилостиви господарю — отговори кърмачката, като стисна ръце с най-жален вид, — ах, той умря!
Кралят скочи на крака, сякаш изхвърлен от пружина.
— Умря! — извика той.
— Уви, да!
— Сигурно ли?
— Да.
— Официално?
— Да.
— Обявено ли е за смъртта му?
— Още не.
— Но кой ти каза на тебе, че кардиналът е умрял?
— Господин Колбер.
— Господин Колбер?
— Да.
— А той беше ли сигурен в това, което казваше?
— Той излезе от спалнята и твърдеше, че няколко минути държал огледало пред устните на кардинала.
— Аха! — рече кралят. — А какво стана господин Колбер?
— Преди малко напусна стаята на негово високопреосвещенство.
— И къде отиде?
— Дойде след мене.
— Значи той е…
— Тука, скъпи всемилостиви господарю, чака на вратата благоволението ви да го приемете.
Луи изтича до вратата, сам я отвори и видя в коридора Колбер: той стоеше и чакаше. Кралят потрепера, като видя тая статуя, цяла облечена в черно.
Колбер се поклони с най-голямо уважение и направи две крачки към негово величество.
Луи се върна в стаята си, като направи знак на Колбер да го последва.
Колбер влезе. Луи освободи кърмачката, която излезе и затвори вратата след себе си. Колбер се спря скромно при вратата.
— Какво искате да ми съобщите, господине? — попита Луи, силно смутен, че са се досетили за съкровената му мисъл, която не можеше да скрие напълно.
— Господин кардиналът току-що почина, всемилостиви господарю, и аз ви нося неговото последно сбогом.
Кралят се позамисли. През това време гледаше внимателно Колбер; очевидно беше, че си спомня последните думи на кардинала.
— Вие сте господин Колбер, нали? — попита той.
— Да, всемилостиви господарю.
— Верен слуга на негово високопреосвещенство, както негово високопреосвещенство сам ми каза, така ли?
— Да, всемилостиви господарю.
— Доверител на част от тайните му?
— На всичките.
— Приятелите и слугите на покойния господин кардинал ще ми бъдат скъпи, господине, и аз ще се погрижа да бъдете настанен в моята канцелария.
Колбер се поклони.
— Струва ми се, вие сте финансист, господине?
— Да, всемилостиви господарю.
— И господин кардиналът ви използуваше в своето икономство?
— Правеше ми тая чест, всемилостиви господарю.
— Струва ми се, че вие лично не сте направили нищо за моя дом?
— Извинете, всемилостиви господарю, аз имах щастието да дам на господин кардинала идеята за икономия, която носи триста хиляди франка годишно в хазната на ваше величество.
— Каква икономия, господине?
— Ваше величество знае, че стоте швейцарци носят сребърни дантели от двете страни на лентите си, нали?
— Разбира се.
— Е добре, всемилостиви господарю, аз предложих да се пришиват на лентите дантели от фалшиво сребро; това не личи никак, а със сто хиляди екю може да се изхрани един полк цели шест месеца или да се купят десет хиляди хубави мускети, или да се построи военен кораб с десет топа.
— Наистина — каза Луи XIV, като, се вглеждаше още по-внимателно в Колбер, — и трябва да се признае, че икономията е много уместна; впрочем смешно беше, че войниците носеха същите дантели, каквито носят сеньорите.
— Щастлив съм, че ваше величество ме одобрява — отговори Колбер.
— Нямахте ли някаква друга длъжност при кардинала?
— Негово високопреосвещенство ми поръча да проверя сметките на главното интендантство, всемилостиви господарю.
— А! — извика Луи XIV, който се готвеше да отпрати Колбер, но при тая дума се спря. — А, значи на вас поръча негово високопреосвещенство да контролирате сметките на господин Фуке! И какъв е резултатът от контрола?
— Има дефицит, всемилостиви господарю. Но ако ваше величество благоволи… да ми позволи…
— Говорете, господин Колбер.