Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Отивам сам — казах аз.
— Идвам с теб — отвърна Съмър.
— Дума да не става. Наречи го както искаш: приятелски съвет или заповед на висшестоящ офицер, но ти оставаш в колата. Ако трябва, ще те закопчая с белезници за волана.
— Заедно се накиснахме в тая работа.
— Което не ни пречи да сме умни. Това няма да бъде като срещата с Андрея Нортън. Толкова е рисковано, колкото не можеш да си представиш. Няма смисъл да изгорим и двамата.
— Ти би ли останал в колата на мое място? — попита тя.
— На твое място бих се скрил под нея — отвърнах аз.
Съмър не отговори. Продължи да кара бързо както винаги. Навлязохме в околовръстното шосе и се насочихме по дъгата към Арлингтън.
Охраната на Пентагона беше по-стриктна от обикновено. Може би някой се тревожеше да не би недоразвитите сили на Нориега да започнат контраофанзива на север. Все пак стигнахме до паркинга без излишни усложнения. Беше почти пуст. Без да бърза, Съмър направи дълга обиколка и спря недалеч от главния вход. Угаси двигателя и постави лоста на паркинг. Може би малко по-рязко от обикновено. Сигурно искаше да изрази нещо. Погледнах часовника си. Беше дванайсет без пет.
— Какво, ще спорим ли сега? — запитах аз.
Тя вдигна рамене.
— На добър час. И му дай да се разбере.
Излязох отвън на студа. Затворих вратата и няколко мига стоях неподвижно. Огромният силует на сградата се очертаваше смътно в мрака пред мен. Смятаха я за най-голямото административно здание в света и точно в този момент бях склонен да го повярвам. Закрачих към входните врати, зад които имаше охранявано фоайе с размерите на баскетболно игрище. Значката ми на майор от 110-а специална част ми осигури влизането в сградата. От главното фоайе продължих към сърцето на комплекса. Пентагонът се състои от пет концентрични коридора, всеки с форма на правилен петоъгълник. Наричат ги пръстени. На всеки от тях има отделен пропуск. След A моята значка щеше да ми позволи да вляза в B, C и D. Но нищо на света нямаше да ми осигури достъп до E. Ето защо застанах пред последния пропуск и кимнах на дежурния. Той ми кимна в отговор. Явно беше свикнал всякакви хора да чакат пред будката му.
Облегнах се на студената бетонна стена. Цялата сграда беше притихнала. Не се чуваше никакъв звук, освен движението на водата в тръбите, тихото бучене на климатиците и равномерното дишане на дежурния. Стоях и чаках. От мястото си виждах часовника в будката му. Минаваше дванайсет и пет. Стана и десет. Аз чаках. Започнах да си мисля, че предизвикателството ми е пренебрегнато. Тия хора бяха политици. Може би играеха играта си по-умно, отколкото можех да си представя. Може би освен лустро имаха и повече пресметливост и търпение. Може би твърде много се бях изсилил.
Или пък чисто и просто онази жена с изискания глас бе изхвърлила съобщението ми в боклука.
Стоях и чаках.
Точно в дванайсет и петнайсет чух по линолеума да отекват стъпки. От парадни обувки. Донякъде забързани, донякъде спокойни. Стъпки на човек, който има спешна работа, без да е в паника. От мястото си не го виждах. Стъпките му се чуваха иззад близкия ъгъл. Звукът го изпреварваше като предупредителен сигнал.
По звука изчислих точното място, където щеше да се появи. То съвпадаше с точката, където отраженията на флуоресцентните тръби на тавана се събираха върху пода. После някакъв мъж излезе иззад ъгъла и тръгна към мен през отблясъците. Продължи да крачи, без да променя ритъма на стъпките си. Приближаваше се. Беше началник-щабът на сухопътните войски. С официална униформа. Късо синьо вталено сако. Син панталон с два златни канта отстрани. Папийонка. Златни копчета. Сложни плетеници от златен ширит по ръкавите и раменете. Гърдите му бяха покрити с всякакви значки, лентички и миниатюрни копия от медалите му. Имаше гъста посивяла коса. Беше висок метър и седемдесет и два-три, тежеше към осемдесет килограма. Абсолютно среден ръст за военен.
Когато стигна на около три метра от мен, аз се изпънах и отдадох чест. По рефлекс. Като католик при среща с папата. Той не отговори на поздрава. Само ме изгледа. Може би протоколът забраняваше отдаването на чест с официална униформа. Или ако си гологлав в Пентагона. Или просто се държеше грубо.