Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Но промените, така или иначе, ще настъпят — каза тя. — Никой не може да ги предотврати.
— Да, но хората по принцип си затварят очите пред фактите. Така е било открай време. Иди в някоя военна корабостроителница, и ти гарантирам, че ще намериш цели планини от петдесетгодишна хартия, милиони страници, на които пише, че бойните кораби са незаменими и че самолетоносачите са ненадежден боклук. Тези трактати са писани от адмирали, които са се клели в своята правота.
Съмър мълчеше. Усмихнах се.
— Ако ли пък се разровиш в архивите на сухопътните войски, ще видиш, че може би дядото на Креймър се е клел, че танкът никога няма да измести коня.
— Какво точно са намислили според теб?
Вдигнах рамене.
— Не съм виждал дневния ред. Но мога да предположа, че целта им е била да дискредитират основните си опоненти. Почти сигурно има някакво съглашателство с военнопромишления комплекс. Ако са убедили основните производители на бойна техника да твърдят, че една лека бронирана машина никога не може да бъде достатъчно безопасна, това също би помогнало. Сигурно са щели да прибягнат до пропагандни трикове. Да набиват в главите на хората, че синовете им ще бъдат изпратени на война в консервени кутии, които и въздушна пушка може да пробие. Или са щели да се опитат да плашат Конгреса. Например с изчисления, че транспортните самолети, които трябва да се поръчат за превозване на новите бронирани машини, ще струват стотици милиарди долари.
— Това дотук си е най-обикновено хвърляне на кал.
— Може да не е било само то. Още нищо не знаем. Инфарктът на Креймър им провали плановете. Засега.
— Смяташ, че като отшумят нещата, ще пробват отново?
— Ти на тяхно място не би ли пробвала? Ако ти предстои да загубиш всичко?
Съмър свали едната си ръка от волана и я положи в скута си. Обърна се леко и ме погледна.
— Защо тогава искаш да се срещнеш с началник-щаба? — запита тя. — Ако си прав, не той, а заместникът му ще е на твоя страна. Той те е изпратил тук. Той стои зад гърба ти.
— Това е като игра на шах — казах аз. — Или като дърпане на въже. Добрият и лошият. Тоя, който ме е докарал тук, и оня, другият, който е отстранил Гарбър. По-трудно е да се премести такъв като Гарбър, отколкото такъв като мен, значи лошият е по-старши от добрия. А по-старши от заместник началник-щаба е само началник-щабът. И понеже тях ги назначават на ротационен принцип, ако заместникът е от пехотата, това означава, че началникът е танкист. Тоест има личен интерес.
— Началник-щабът е лошият, така ли?
Кимнах.
— Защо тогава искаш да се срещнеш с него?
— Защото сме в армията, Съмър. Тук се изправяш срещу врага, не срещу приятеля си.
С приближаването към Вашингтон все повече се умълчавахме. Познавах добре силните и слабите си страни, а и бях достатъчно млад, дързък и глупав, за да смятам, че бих бил достоен противник на всекиго. Но да бъркам с пръст в окото на началник-щаба беше друга работа. Като военен чин и длъжност над него нямаше никой. През цялата ми служба се бяха изредили трима началник-щабове и нито веднъж не се бях срещал с някой от тях. Доколкото си спомнях, не ги бях виждал и от разстояние. Както не се бях срещал със заместник-министър или с някой друг от излъсканите знаменитости, които обитаваха високите етажи на военната йерархия. За нас те бяха съвсем различна порода.
Теоретично и те бяха започнали като нас. Теоретично и аз бих могъл да стана началник-щаб. И аз бях завършил „Уест Пойнт“. От друга страна обаче, от десетилетия насам „Уест Пойнт“ беше едно лустросано инженерно училище и нищо повече. Само с „Уест Пойнт“ не се отиваше в Щаба. За да имаш шансове, трябваше да се намери кой да те прати да завършиш още нещо. Университетът „Джордж Уошингтън“ например или Станфорд, или Харвард, Принстън или Йейл, или пък Масачусетския технологичен институт, или дори нещо отвъд океана — Оксфорд или Кеймбридж, да речем. За последните две беше нужна и стипендия. Трябваше да направиш магистратура или още по-добре докторат по икономика, по политически науки или международни отношения, да станеш стипендиант на Белия дом и така нататък. И тъкмо тук, след „Уест Пойнт“, моят скромен път и пътищата на по-успелите от мен се бяха разделили. Още тогава, като се погледнех в огледалото, виждах човек, по-пригоден да троши чужди глави, отколкото да блъска собствената си над дебелите книги. Явно и други бяха видели в мен същото. А във войската специализацията започва от първия ден. Затова моите съкурсанти от „Уест Пойнт“ бяха тръгнали в една посока, аз в друга. Те бяха поели към вътрешния пръстен на Пентагона, а аз — към тъмните слепи улички на Сеул и Манила. Ако някога попаднеха на моя територия, те щяха да пълзят по корем. Как щях да се оправя аз на тяхна, тепърва предстоеше да видя.