Господарка на Империята

— Тя няма да напусне тези имения. Ще остане и ще служи тук. Това поне знам.

— Иначе щеше да си тръгне веднага? — Аракаси се изсмя нервно. — Как можеш да си сигурна, господарке?

— Иначе нямаше да приеме гостоприемството ми. — Мара се усмихна. — Гордостта й е като огън. С годините съм се научила да преценявам човешкия нрав бързо. Ще сте подходяща двойка.

Това го поотпусна. Аракаси остави бокала си на лъскавия под, празен, и си взе плодове, сирене и хляб. После смени темата.

— Получих съобщението ти, господарке. И мисля, че знам защо ме повика. — И макар чувствата му към Камльо явно да го вълнуваха, гласът му не издаде нищо, когато докладва: — Градът на магьосниците е недосегаем. Не си навличай гнева на Събранието. Опитахме седем пъти да намерим достъп. Четирима души са мъртви, другите трима изчезнаха и също ги броя за мъртви. Никой не може да бъде проследен до нас, но още един опит може да ни провали.

— Предполагах го. — Мара го погледа мълчаливо, докато той се хранеше, прехвърли в ума си разкритията в кошера на чо-джа и му каза за плана си да посети Турилската конфедерация.

— Не мислех, че сериозно се каниш да тръгнеш на поклонничество, господарке.

Мара повдигна вежди.

— Защо? Аз съм набожна. Нима не се канех някога да се закълна в служба на храма на Лашима?

В очите на шпионина блесна иронична искра.

— Това беше много преди да срещнеш един червенокос мидкемиец, господарке.

Мара се изчерви.

— Вярно. — След това се засмя. Аракаси винаги беше стимулирал мисълта й. Сърцето, което бе държал скрито през всичките тези години, се оказваше радост за нея.

— Трябваш ми, за да прикриеш следите ми с хитрост. Също така искам да преровиш имперските архиви за исторически текстове, които биха могли да ни покажат какви обстоятелства са довели до тайнствения ни мирен договор с чо-джа.

Аракаси спря да дъвче. Очите му изглеждаха дълбоки като ями.

— Какво има? — попита Мара. — Страх те е да оставиш момичето ли?

— Не. — Началникът на шпионите избута назад кичур тъмна коса. Плитката на поета до слепоочието му се беше измъкнала, виолетовата лентичка, която я стягаше, бе опърпана и избеляла от слънцето. — Вече не съм най-добрият за тази работа, милейди. Сърцето ми вече не е безскрупулно.

— А било ли е изобщо някога? — контрира Мара.

Аракаси я погледна с наранен поглед, който Мара бе виждала досега само веднъж, когато бе повярвал, че я е провалил и е виновен за смъртта на старата Накоя.

— Да, господарке. Да, беше. Някога щях да позволя Камльо да умре от ръцете на тонга без угризения. Като се върнах за нея, увеличих риска за теб. Приложих известно убеждаване и значителни средства, за да я измъкна. Прехвърлянето на договора обаче беше твърде публично.

Мара се замисли за тежестта на признанието му. Загледа се за миг в чашата си с вино, едва докоснато и вече стоплено в мекия вечерен въздух.