Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
— Извинявай, че отне толкова много…
Столът на Зейнаб беше празен. Халифа се огледа — сигурно беше влязла в кафенето да вземе нещо или може би да разгледа витрината на някой съседен магазин. Обаче не я виждаше никъде. Той се изправи, погледна нагоре и надолу по улицата, опита се да я различи в тълпите. Загрижеността му бързо започна да прераства в тревога.
— Зейнаб — извика той. И повтори по-силно: — Зейнаб!
Някой докосна китката му. Халифа рязко се завъртя, мислейки си, че е тя. Оказа се, че е мъжът от съседната маса.
Той посочи към отсрещната страна на улицата.
Зейнаб стоеше до оградата около увеселителния парк и гледаше децата вътре. Беше се вкопчила в решетките, сякаш се намираше в килия.
— Ох, Зейнаб! — промълви той. — О, мила моя.
Хвърли пари на масата и изтича при нея. Раменете й се тресяха. Прегърна я и нежно я отведе, като се проклинаше, че не я е следил по-внимателно.
— Всичко е наред — рече той. — Вече съм тук.
Тя се обърна към него и зарови лице в гърдите му, като хлипаше неудържимо.
— Липсва ми, Юсуф. Господи, колко ми липсва само. Просто не мога да понасям тишината.
Градът беше пълен със звуци — смях, музика, автомобилни клаксони, трополене на каруци, — но той много добре знаеше какво има предвид тя. Без Али в живота им винаги щеше да има потънало в тишина кътче, подобно на изоставена къща.
— Всичко е наред — повтори той и я притисна към себе си, без да обръща внимание на погледите на минувачите и на мърморенето на онези, които не одобряваха подобни публични прояви на близост между мъж и жена. — Ще се справим. Обещавам ти, Зейнаб, ще се справим.
Постояха известно време сред тълпата, затворени в своя личен свят на мъката. След това взе ръката й в своята и я поведе към дома, напълно забравил разговора си с Райсули.
25.
Израел, пустинята Негев
Още от детство беше бдителна към нощните шумове и веднага щом чу непознатите стъпки отвън (твърде тежки за Тамар, твърде бавни и тромави за Гиди или Фаз), тя беше напълно будна и посягаше към глока под възглавницата. Стъпките спряха, после продължиха отново, стигнаха до самата врата. Чу дишане — тихо, животинско, като на дебнещ хищник — и дръжката се завъртя. Тя насочи пистолета напред и се прицели. Едно завъртане, за да провери резето, после второ, по-силно и настоятелно. Резето подаде на третия опит и вратата започна да се отваря. Тежките дъбови панели се раздвижиха със скърцане на несмазани панти.
— Махай се — изсъска тя и пръстът й се стегна около спусъка. — Ще те убия. Махай се.
— Просто искам да поговорим.
— Никога не искаш да говориш! Махай се! Вън!
— Не ме принуждавай да те принуждавам. Рахил.
Дръпна спусъка. Засече. Опита отново и отново, в гърлото й се надигна жлъчка, сърцето й затуптя толкова силно, че й се стори, че ще разбие гръдния й кош. Глокът не стреляше. Тя зарита и замаха с ръце. Той вече се беше качил на леглото. Ръка бръкна под завивките й, започна да й разтваря краката.
— Не, моля те, недей…
— Шт.
— Причиняваш ми болка. Моля те, спри, боли ме…
— Но аз си платих. Много пари.
— Боли. Боли…
— Шт.
— Спри! Боли ме. Разкъсваш ме… Ох, Господи, моля те, недей…
Изведнъж се събуди.
За момент остана да лежи неподвижно, сцената беше толкова ярка в ума й, че й трябваше време, за да се върне в действителността. Надигна се с мъка в седнало положение, намери опипом копчето на нощната лампа, запали я и притисна колене към гърдите си, като хлипаше.
Сънят винаги беше един и същи. Нощ след нощ. Подробностите се различаваха — понякога той идваше в стаята, понякога вече бе вътре; понякога тя го разпознаваше, друг път й беше непознат. Основното обаче — дишането, тежестта, ужасният шок от проникването — никога не се променяше. От самото начало. Всяка нощ заспиваше, молейки се за различен филм. И всяка нощ подсъзнанието й пускаше същата непоносима сцена. С нея в главната роля. Избърса очи и сви още по-силно крака; вагината я болеше, макар там да не се беше случило нищо.
Минаха няколко минути. Постепенно хлипането й утихна, сърцето се успокои. Погледна часовника. 02:17. Помисли дали да не иде в стаята на Тамар, да се свие до нея. Да потърси убежище в топлината на тялото й. Но вече беше будна, знаеше, че няма да се успокои. Затова се пресегна, взе лаптопа от нощната масичка и го включи. Появи се снимка на висока сграда от стъкло и стомана, с блеснали под слънчевите лъчи прозорци — централата на „Барън Корпорейшън“ в Хюстън. Въведе името и паролата, които бе измъкнала от Чад Пъркс, и отново започна да преглежда съдържанието на твърдия диск в търсене на нещо, което би могло да се сметне за престъпно. Подобно нещо можеше да помогне за изпържването на компанията. Болката между краката й заглъхна, когато цялото й същество се съсредоточи върху задачата.