Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
26.
Йерусалим
— Лъжете.
— Съжалявам, че създавам такова впечатление.
— Знаете кое е момичето.
— Боя се, че не.
— Знаете къде е.
— Отново, боя се, че…?
— И Ривка Клайнберг си е помислила същото. Затова ви се е обадила три седмици преди да бъде убита.
— Уви, не мога да си спомня подробности от разговора.
— Уви, не ви вярвам.
— Съжалявам за това.
— Къде е момичето?
— Не съм в състояние да ви кажа.
— Защо излъгахте за алибито си?
— Просто забравих да спомена, че излязох на разходка.
— Защо казахте, че сте виновен за убийството на Ривка Клайнберг?
— Казах, че аз трябва да понеса вината за убийството й, защото аз наредих катедралата да бъде отворена в толкова късен час. Ако не го бях направил, тя нямаше да бъде убита в нея.
— Не ви вярвам.
— Всеки има право на мнение.
— Вие криете нещо.
— Щом казвате.
— Страхувате се от нещо.
— Всички се страхуваме от нещо, детектив.
— Къде е момичето?
— Не съм в състояние да ви кажа.
— Лъжете.
— Съжалявам, че създавам такова впечатление.
Бен Рои стисна безсилно юмрук. Едно и също през последните четирийсет минути, подобно на постоянно повтарян запис — отново и отново, напред и назад, без никакъв резултат. Едно и също през последните двайсет и четири часа. Архиепископът не казваше нищо, не признаваше нищо, а след като криминалистите се върнаха от покоите му с празни ръце, доводите на Баум се стапяха напълно. Затова той накрая се предаде и разреши на Бен Рои да проведе своя разпит. Като последно отчаяно хвърляне на зарове, преди законните двайсет и четири часа на задържането да изтекат и върху главата му да се изсипе тон яйца. И ако Бен Рои се чувстваше безсилен, това бе нищо в сравнение с бавния огън, на който се печеше любимият му главен супер интендант.
Погледна часовника си — 08:40 — стана и измери с крачки килията няколко пъти, за да се разтъпче и да се разсее. Архиепископът седеше мълчаливо, сякаш медитираше, на устните му играеше лека усмивка. Не нахална или подигравателна, подобно на усмивките на професионални боклуци като Генадий Кременко. Това изражение беше различно — спокойно, стоическо, уверено. Почти благочестиво. Усмивката на човек, който вярва, че постъпва правилно, и е повече от щастлив да понесе всички последици от вярата си. Усмивка на мъченик, помисли си Бен Рои. А едно знаеше за мъчениците — те никога не се пречупваха, колкото и здраво да ги налагаш. Върна се на масата, седна и взе снимката на Восги.
— Добре, започваме отначало. Познавате ли това момиче?
— Боя се, че не.
— Защо лъжете?
— Не лъжа.
— От какво се страхувате?
— Както вече казах, всички се страхуваме от нещо, детектив.
И тъй нататък, и тъй нататък — едни и същи въпроси, едни и същи уклончиви отговори още половин час. Накрая се отказа и прие, че си блъска главата в стена. Каквото и да знаеше архиепископът, то бе заключено в него и нищо нямаше да го накара да излезе наяве. Бен Рои стана, отиде до вратата и почука, за да му отворят. Архиепископът остана на мястото си, сключил ръце пред себе си. Пръстенът му сияеше в пурпурно под яркото осветление в килията. Усмивката продължаваше да играе по лицето му.
— Още в самото начало на разследването един мой приятел ми каза, че в комплекса не се случва нищо без ваше знание — каза Бен Рои, докато чакаше вратата да се отвори.
Архиепископът го изгледа.
— Лъгал се е. Мисля, че нямате абсолютно никаква представа кой е убил Ривка Клайнберг. И определено не мисля, че вие сте го направили.
— Доволен съм да го чуя.
— Но знаете какво се е случило с момичето — продължи Бен Рои. — И като скривате тази информация, не само възпрепятствате полицейското разследване, но и позволявате на убиеца да се разхожда на свобода. И може би да убие отново. Как се отразява това на съвестта ви, Ваше Високопреосвещенство?