Фуриите на Калдерон
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191500673
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фуриите на Калдерон». Краткое содержание книги:
Над Калдерон надвисват черни облаци, но не фуриите на бурята са най-сериозната опасност, пред която трябва да се изправят хората от долината, когато пътят им се преплита с този на Курсор Амара - току-що издържала последния си изпит от Академията на Алера.
Предателствои отдавна забравен враг заплашват съществуването на цялото човешко царство. Властта се изплъзва от ръцете на Първия лорд на Алера и неговата последна надежда са млад и неопитен Курсор, момче без нито една фурия и откъснат от подкрепленията легион.
Кайтай извади ножа си и го хвърли. Лъскавото каменно острие се заби в главата на създанието и от нея пръсна фонтан зелена, сияеща течност, примесена с нещо тъмно и вонящо. Пазителят отново скочи към момчетата, но тялото му просто описа дъга във въздуха, преди да се строполи на земята, където се разтресе в предсмъртни конвулсии.
– Надявам се идеята ти да е добра, алеранецо – каза Кайтай, докато помагаше на Тави да се изправи.
Тави се тресеше от страх.
– Ъхъ. Аз също.
Хукна отново и Кайтай го последва.
До ушите му достигна шум на вода и той ускори крачка. Прескочи един крив, издаден над земята корен. Скалната стена отпред беше просечена от тясна пукнатина. От нея бликаше тънка, равномерна струйка вода – топлината на кроач явно стигаше до върха на скалата и топеше снега. Под пукнатината се беше оформило малко езерце и там зеленият восък се беше отдръпнал и оставил гола земя. Повърхността изглеждаше страховито тъмна и Тави не можа да прецени колко дълбоко бе езерцето.
– Не можем да се изкатерим оттук, алеранецо – каза задъхан Кайтай.
Разнесе се нов писък, някъде съвсем отблизо, и маратът подскочи. Извърна се рязко и застина, скован от напрежение.
– Млъквай – отвърна Тави. – Дай ми маслото.
Взе буркана от Кайтай и измъкна широката коркова запушалка. Обърна се назад, откъдето бяха дошли, и удари няколко пъти силно с крак по земята. Кората на кроач се разпука и отдолу бликна зеленикава слуз.
Още по-яростни писъци се надигнаха откъм сияещата гора.
– Какво правиш? – изсъска Кайтай. – Така им казваш къде сме.
– Да – каза Тави, – точно така.
Той изсипа маслото в отпечатъка, който бяха оставили обувките му, и взе малката черна кутийка. Отвори двете отделения, взе кремъка и стъргалото в ръка и коленичи до маслото. Вдигна очи и видя оранжевите точки на десетки чифтове очи, които се приближаваха със същата странна, непозната грация, под шумолящия хор от стотици възлести крака, препускащи по повърхността на кроач.
– Каквото и да правиш – почти извика Кайтай, – побързай!
Тави изчака, докато очите се приближиха достатъчно. После се протегна към маслото и удари кремъка в метала.
Изскочиха искри, светещи прашинки, които паднаха в разлятото олио. Една от тях си намери място, където олиото не беше толкова дълбоко, че да я удави, и изведнъж цялата малка локвичка лумна в ярки пламъци. Огънят излезе от пукнатината и пламъците му се вдигнаха до гърдите на Тави.
Той отскочи назад, сграбчи марата за туниката и го издърпа към студената вода. Скочиха едновременно и Тави го дръпна надолу.
Водата беше плитка, малко над коленете, но беше ужасно студена. И двамата се задъхаха от студа. После Тави впери поглед в Пазителите.
Восъчните паяци бяха полудели при запалването на огъня. Онези, които бяха най-близо до него, се бяха дръпнали панически назад, въртяха се в кръг и пищяха пронизително. Останалите, по-далече, от объркване или страх, бяха започнали да пружинират нагоре-надолу на дългите си крака и цвърчаха.
Изглежда, никой от тях не виждаше момчетата във водата.
– Стана – прошепна Тави, – бързо, ето! – Той бръкна в раницата и извади двете одеяла. Подхвърли едното на Кайтай, а своето потопи във водата. След няколко секунди го извади, загърна раменете и главата си и леко потрепери от студа. – Бързо, покрий се!
Кайтай се вторачи в него.
– Какво правиш? – изсъска той. – Трябва да избягаме, докато още имаме някаква възможност!
– Бързо, покрий се!
– Защо?
– Очите им – отговори Тави. – Когато бяха близо до нас, цветът на очите им се промени. Видяха теб, но не и мен.
– Какво искаш да кажеш?
– Видяха топлината ти – заекна Тави. Устните му трепереха от студ. – Маратите. Твоят народ, в сравнение с мен, все едно имате треска. По-топъл си. И паяците те видяха. А когато запалих огъня…
– …си ги заслепил – каза Кайтай и очите му се разшириха от вълнение.
– Така че намокри одеялото си и се покрий.
– Умно – каза Кайтай с възхищение в гласа.
Бързо вдигна долната част на туниката си, за да не се намокри още повече. Вдигна я събрана над бедрата си и се наведе, за да потопи одеялото във водата и да се загърне в него, както беше направил Тави.
Тави погледна шокиран марата.
Кайтай премига в недоумение.
– Какво има? – попита той.
– Не мога да повярвам – каза Тави. Изчерви се и се обърна с гръб, като придърпа мокрото одеяло още повече върху лицето си. – О, врани, не мога да повярвам.
– Какво не можеш да повярваш, алеранецо? – прошепна настоятелно Кайтай.