Мрак

Ключовете за колата ми ги нямаше, бяха се изгубили някъде вътре, затова се обърнах и побягнах към гората в скоклив тръст, като същество на три крака и с един чорап, шляпах през калта, воняща на тор, на лунната светлина и едва тогава се обърнах, чувствайки се почти добре. Видях, че са излезли от къщата, бяха зад мен, тичаха след мен — две кървящи бледи лица, но аз успях да стигна до гората. Виеше ми се свят, очите ми не можеха да се спрат на нищо: дърво, небето, заек, който избяга от мен. „Либи!“ чу се зад мен. Влязох още по-дълбоко в гората, почти щях да припадна, а когато пред очите ми започна да притъмнява, се натъкнах на огромен дъб. Стърчеше върху еднометрови чворести корени, които излизаха от една точка като слънчеви лъчи. Проснах се в калта и се промъкнах към стара животинска бърлога под един от корените, дебел колкото възрастен мъж. Сврях се в студа, малко същество в малка хралупа, треперещо, но тихо, скрито — това беше нещо, което можех.

Светлината от фенерчета се приближи, докосна ствола на дървото, жените вървяха над мен, част от пола, бегло се мярна луничав крак. „Трябва да е тук, не може да е отишла толкова далече“, а аз се стараех да не дишам, знаейки, че ако го направя, това ще е глътката въздух, която ще ми донесе куршум в лицето, затова не дишах, докато усещах тежестта им да натиска корените на дървото. Чух Кристъл да пита: „Може ли да се е върнала обратно в къщата?“, а Диондра да отвръща: „Продължавай да търсиш, тя е бърза“, с тон на човек, който знае. Двете се обърнаха и влязоха по-навътре в гората, а аз вдигнах, глътнах земен въздух с лице, зарито в пръстта. Часове наред гората ехтеше от гласовете им, пълни с гняв и безсилие: „… това не е добре, това е много лошо…“ По едно време виковете секнаха, а после чаках часове наред, до зазоряване, преди да се измъкна и да закуцукам през дърветата към вкъщи.