Мрак

Бен и бебе.

По-добре да няма време. Тя пристъпи към вратата и вместо да се притесни от студа, си помисли за океана, за единственото пътуване до Тексас, когато беше момиче. Спомни си как се пече, намазана с плажно масло, прииждащата вода, солта по устните. Слънцето.

Отвори вратата и ножът прободе гърдите й, тя се преви надве в ръцете на мъж, който шепнеше: „Не се тревожи, всичко ще свърши след трийсетина секунди, хайде сега още веднъж, за да сме сигурни“, после той я отдалечи от себе си, тя стоеше наведена като танцьорка и усети как ножът се завърта в гърдите й, не беше уцелил сърцето й, а трябваше да уцели сърцето. Усещаше как стоманата се движи вътре в нея, а мъжът я погледна с благо лице, подготвяйки се за втори удар, но хвърли поглед през рамо и благото му лице се промени, мустаците му затрепериха…

— Какво, по дяволите?

Пати леко извърна глава обратно към къщата и видя Деби с лилавата й нощница, с разрошени от съня плитки, с бяла панделка, спускаща се по ръката, да крещи: „Мамо, нараняват Мишел!“ Без дори да забележи, че мама също е ранена, тя беше съсредоточена над посланието си: „Хайде, мамо, хайде“. Единствената мисъл на Пати беше: колко неподходящо време беше за кошмари. А после да затвори вратата. Кръвта се стичаше по краката й и докато се опитваше да затвори вратата, за да не може Деби да я види, тя усети как мъжът отвори вратата и изкрещя: Подяволитеподяволитеподявоиитеееее! След като той изкрещя това в ухото й, Пати усети как се опитва да издърпа ножа от гърдите й и осъзна какво искаше той, искаше Деби, този мъж, който каза, че никой не трябва да знае, че никой не трябва да го види, той искаше Деби да последва Пати. Пати здраво стисна дръжката и бутна ножа още по-дълбоко в себе си, а мъжът продължаваше да крещи и накрая пусна ножа, ритна вратата и влезе вътре. Докато падаше, тя го видя да се спуска към брадвата, брадвата, която Мишел беше подпряла на вратата, а Деби се затича към майка си, тичаше, за да й помогне, а Пати се разкрещя: „Бягай!“. Деби замръзна, извика, повърна върху себе си, спъна се на плочките и затича на другата страна, стигна до края на коридора, тъкмо завиваше, но мъжът беше зад нея. Носеше брадвата и след като видя брадвата да се стоварва. Пати събра всичките си сили и се изправи, залитайки като пияна, не виждаше с едното си око, движеше се като в кошмар, в който краката й пристъпват бързо, но не стига до никъде, и крещеше: „Бягай! Бягай! Бягай!“ Зави зад ъгъла и видя Деби просната на пода в локва кръв, а мъжът — адски вбесен, с влажни и светнали очи, крещеше: „Защо ме накара да го направя?“ Той се обърна, сякаш за да си тръгне, и Пати изтича покрай него, вдигна Деби, която направи няколко колебливи стъпки, като че ли отново беше малко пълничко бебе, но беше наистина сериозно ранена, ръката й, сладката й ръчичка. „Всичко е наред, миличка, ти си добре.“ Ножът се плъзна от гърдите на Пати и издрънча на пода, кръвта рукна от нея по-силно и мъжът се върна, този път с пушка. Пушката на Пати, която тя старателно бе сложила на полицата над камината, където момичетата не можеха да я стигнат. Той се прицели в нея, докато тя се опитваше да застане пред Деби, защото не биваше детето да умре сега.