Мрак

Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И никой няма да знае. Хората, които и да са те, просто ще забодат поглед в обувките или в нечии рамене, докато се възцари мълчание, после някой ще се заеме да вари кафе — отривисто и с много тракане. Кафето страшно върви с внезапната смърт.

Измъкнах крак изпод завивките, обаче не можах да се накарам да го допра до пода. Сигурно съм потисната. Вероятно съм в депресия от около двайсет и четири години. Усещам, че някъде там, вътре, има по-добра моя разновидност — скрита зад черния дроб или прикрепена за крайче на далака в моето осакатено детинско тяло, една Либи, която ми нарежда да стана, да направя нещо, да порасна, да продължа напред. Обаче злината обикновено взема връх. Когато бях на седем, брат ми изтрепа цялото ми семейство. Майка ми и двете ми сестри вече ги няма: дум-дум, кръц-кръц, хррр-хррр. Всъщност нищо не трябваше да правя след това, нищо не се очакваше от мен.

На осемнайсет наследих 321374 долара благодарение на всички мекосърдечни хора, които бяха прочели печалната ми история, на добряците, които ми съчувстваха от все сърце. Когато чувам тази фраза, а аз я чувам много често, си представям набъбнали нарисувани сърца с птичи криле, които пърхат към някое от противните ми детски обиталища, където на прозореца седя аз като малка, махам с ръка, улавям всяко сърце и върху мен се посипват зелени банкноти: благодаря ви, много ви благодаря! Докато бях още дете, даренията отиваха в консервативно управлявана банкова сметка, която навремето изведнъж набъбваше през три-четири години, щом някое списание или новинарски канал актуализираше информацията за мен: Малката Либи — единствената оцеляла от прерийното клане, днес навършва сладко-горчивите десет години! (Аз с две чорлави опашки на опиканата от опосуми поляна пред караваната на леля Даян. И дебелите като стволове на дървета прасци на Даян, подаващи се като никога под пола, забучени насред жълтата трева зад мен.) Храброто дете навърши 16! (Аз, все още дребничка, с осветено от свещите на тортата за рождения ми ден лице и риза, изопната от гърдите ми, тази година достигнали размер D на чашката, нелепо, порнографски грамадни за крехкото ми тяло като на рисунка от комикс.)

Живях с тези пари повече от тринайсет години, но вече почти свършиха. Днес следобед имах среща, за да разбера колко точно е това „почти“. Веднъж годишно човекът, който управлява парите ми — немигащ розовобузест банкер на име Джим Джефрис, настоява да ме води да хапнем някъде за „сверяване на часовника“, както го нарича. Хапваме нещо за двайсетина долара и си говорим за живота ми — в крайна сметка той ме познава от ей такавка, ха-ха. Аз пък не знам почти нищо за Джим Джефрис и никога не съм го питала, а на срещите ни винаги съм гледала с очите на дете: дръж се учтиво, но нищо повече, и приключвай бързо. Едносрични отговори, уморени въздишки. (Все пак предполагах нещо за Джим Джефрис — че е християнин и редовно ходи на църква, защото притежаваше оптимизма и търпението на човек, който вярва, че Исус ни гледа.) Следващото „сверяване на часовника“ трябваше да е чак след осем или девет месеца, но Джим Джефрис ме тормозеше, като оставяше съобщения на телефонния секретар със сериозен приглушен тон и ме уверяваше, че е направил всичко по силите си да удължи „живота на фонда“, но вече било време да се замисля за „следващите стъпки“.