Убежище в дълбината [bg]

Светът около тях избухна. Цвят върху цвят. Болка, по-силна от най-яркото слънце във въображението на Тракт. За миг цветът на болката бе единственото, което съществуваше — изтласкваше навън мислите му, страха, дори слисването.

А после той се завърна. В агония — но поне беше в съзнание. Лежеше в снега сред разпръснати развалини. Очите му… очите го боляха. Отблясъци от ада прогаряха цялото му предно зрително поле и го заслепяваха. Отблясъците представляваха отчетливи силуети на фона на лъч от пълен мрак — стражът, Шерканер Ъндърхил.

Ъндърхил! Тракт се изправи на крака и бутна встрани затрупалите го плоскости. Сега изплуваха и други болки. Гърбът му представляваше една неделима, масивна болка. Когато те ударят през стената, така става. Направи няколко колебливи крачки, но като че нямаше нищо счупено.

— Господине? Професор Ъндърхил? — гласът му сякаш идеше от много, много далеч. Извърна глава насам-натам като дете, което все още имаше само бебешки очи. Нямаше избор — зрителното му поле отпред бе изпълнено с огнени отблясъци. Надолу по хълма, до извивката на кратерната стена, се виждаше редица от димящи дупки. Но тук пораженията бяха невероятно по-големи. Никоя от външните постройки на Ъндърхил не беше оцеляла, а огънят поглъщаше всичко, което можеше да гори. Рачнер пристъпи към мястото, където преди стоеше стражът. Но сега там имаше ръб на стръмен, димящ кратер. Хълмът над него беше отнесен целият. Тракт и преди беше виждал нещо подобно, но тогава се беше случила ужасна злополука — проникващ артилерийски снаряд бе уцелил склад с муниции. Какво ни удари? Какво е пазел Ъндърхил долу? Нещо в подсъзнанието му задаваше тези въпроси, ала той не разполагаше с никакви отговори и имаше куп други, много по-належащи грижи.

В краката му се разнесе животинско съскане. Рачнер извърна глава. Беше дървеницата-водач на Ъндърхил. Бойните й ръце бяха в готовност да мушка, но тялото й лежеше, разкривено, сред отломките. Черупката на горкото животно сигурно беше пропукана. Когато се опита да се промъкне покрай нея, дървеницата нададе още по-свиреп писък и направи страховито усилие да измъкне смазаното си тяло изпод развалините.

— Мобиай! Няма нищо… Няма нищо, Мобиай.

Ъндърхил! Гласът му прозвуча глухо, но такива бяха в момента и всички звуци наоколо. Щом Тракт се промъкна покрай буболечката, тя измъкна осакатеното си тяло изпод развалините и го последва в посоката, откъдето идваше гласът на Ъндърхил. Но съскането й вече не беше заплашително. Повече приличаше на жално хленчене.