Свечеряване [bg]

— Защото не исках да се сбиеш с Мат.

— Ти ми позволи да пия от кръвта ти и то когато самата ти нямаше желание за това.

Този път тя нямаше какво да му отговори, освен да промълви:

— Да.

— Аз… мили боже… използвах силите си, за да ти причиня най-ужасната мъка!

— Ако говориш за нападението, което ми причини такива ужасни рани и страдания, то отговорът ми е да. Но ти се държа с Мат още по-зле.

Но явно Мат не интересуваше Деймън.

— И после те отвлякох.

— Опита се.

— А ти скочи от колата в движение. Предпочете да рискуваш живота си, вместо да останеш с мен.

— Ти беше много груб, Деймън. Те са ти заповядали да бъдеш груб, дори и да счупиш играчките си.

— Търсех този, който те подтикна да скочиш от колата — не можех да си спомня нищо за станалото преди това. И се заклех да му избода очите, езика да му изскубна, преди да издъхне в агония. Ти не можеше да вървиш. Трябваше да се подпираш на патерица, за да си проправяш път из гората. И тъкмо когато пристигна помощта, Шиничи ти заложи капан. О, да, познавам го аз. Ти се луташе в неговата омагьосана сфера… и още щеше да бродиш там, ако аз не я бях разрушил.

— Не — рече Елена тихо. — Бях мъртва преди много време. Ти ме намери точно когато се задушавах, не помниш ли?

— Да. — За миг на лицето му се изписа необуздана радост. Но после се сепна и се върна ужасеното му изражение. — Бях мъчител, преследвач, аз бях този, от когото ти така се ужаси. Принудих те да вършиш неща заедно с онзи… онзи…

— Мат.

— О, Господи — промълви той отчаяно. Пролича си, че това бе призив към Бога, а не само възклицание, защото погледна нагоре, с вдигнати към небето ръце. — Въобразявах си, че за теб съм герой. Но вместо това постигнах само едно — да се отвратиш от мен. А сега? Редно е вече да съм се проснал мъртъв в нозете ти. — Изгледа я с блясък на подивяло животно в широко отворените си черни очи. В тях вече не се долавяха никакви следи от хумор или сарказъм или сдържаност. Изглеждаше много млад, напълно необуздан и отчаян докрай. Ако бе черен леопард, сега щеше да кръстосва трескаво клетката си и да се опитва да хапе решетките.

После сведе ниско глава, за да целуне босия й крак.

Елена се изуми.

— Твой съм, и то дотолкова, че вече можеш да правиш с мен всичко, което пожелаеш — отрони той със същия задавен тон. — Можеш още сега да ми заповядаш да умра. След цялата ми искрена изповед се оказва, че съм чудовище.

И заплака. Вероятно никое друго съчетание от обстоятелства не би могло да изтръгне сълзи от очите на Деймън Салваторе. Но сега сам си беше виновен. Никога не бе престъпвал думата си, а сега се беше заклел да унищожи чудовището, причинило всичко това на Елена. Факт бе, че е бил обсебен — отначало малко, но после все повече и повече, докато накрая цялото му съзнание не се бе превърнало просто в една от играчките на Шиничи, за да бъде захвърлен и смазан просто така, за убиване на времето… ако не можеше да продължава да извършва престъпления.