В здрача на вторник [bg]

— И ти не си по-различна от нас.

— И ви изпълва с презрение.

— Не се отнасях презрително към теб, нали? На нашите малки срещи? — И той повдигна веждите си.

— Нашите срещи? — Фрида впери поглед в него. — Искаш ли да знаеш какво мисля за тях? Излизала съм на срещи и с други мъже и мога да кажа, че понякога са били интересни, друг път са били смущаващи, а е имало и такива, изпълнени с надежда. При нашите срещи нямаше нищо. Бяха като театрално представление. Зад думите нямаше абсолютно нищо.

— Върви по дяволите! Няма да си толкова спокойна, когато всичко излезе наяве. Ти обичаш уединението и пазиш в тайна личния си живот, но аз знам някои неща, Фрида. Ще бъдеш изненадана какви неща знам. — Той се наведе към нея. — Знам за семейството ти, за баща ти, за миналото ти.

Карлсън стана с такъв замах, че столът му изхвърча далеч назад.

— Вместо адвокатката ви, ще го кажа аз: разпитът приключи.

Той изключи записващото устройство, после отиде до вратата и я задържа отворена пред Фрида.

— Благодаря — каза тя и още веднъж погледна към Хари.

— Ти го нарече Боб — изрече отчетливо тя.

— Моля?

— Когато бяхме в онзи бар, ти ме попита за Боб Пуул. Това беше глупаво от твоя страна, не мислиш ли? От онзи момент нататък вече бях сигурна. Една дума, Хари. Една сричка.

После Фрида излезе от стаята с високо вдигната брадичка.

— Добре ли си? — попита я Карлсън.

— Добре съм, нищо ми няма.

— Това, което той каза за…

— Казах, че съм добре. Всичко е наред. Приключихме.

— Сигурна си, така ли?

— Да. Но има нещо друго.

— Какво е то?

— Дийн Рийв. Изслушай ме. Знам, че е жив. Понякога усещам присъствието му. Не мога да се отърва от чувството, че животът ми е в опасност.

Тя не отиде направо в болницата. Вместо това взе автобуса до парк „Белсайз“, а оттам повървя пеша до парк „Хампстед Хийт“. След зимния мрак и сковаващия студ най-после се задаваше пролетта: навън беше доста по-топло, навсякъде грееха цъфнали нарциси, кестените бяха отрупани с пухкави цветчета. От сега нататък се очакваха слънчеви и приятни дни, дълги вечери и тихи утрини.

Фрида натисна звънеца, почака, после отново го натисна.

— Какво има? — чу се сърдит глас от домофона.

— Д-р Бериман? Аз съм, Фрида Клайн.

— Неделя е. Никога ли не ви хрумва да се обадите предварително?

— Може ли да поговоря с вас?

— В момента говорите с мен.

— Не по този начин. Искам да ви видя.

Последва пресилена въздишка, след което се чу характерното бръмчене и входната врата се отвори. Тя се качи по стълбите до последния етаж, където той я чакаше пред отворената врата на апартамента си.

— Свирех на пианото — каза той.

— Как върви?

— Нямам особен напредък.

— Дойдох да поговорим за Мишел Дойс.

— Тя още ли е жива?

— Да.

— Някакво развитие около нейния случай?

— Да. Вие и аз ще се погрижим тя да бъде настанена в по-подходяща клиника, където за нея ще бъдат полагани по-добри грижи и където ще бъде заобиколена от любимите си предмети.