Изворът [bg]

Той седеше удобно в креслото. Тялото му си почиваше, но беше напрегнато и неподвижно, изпълващо се бавно със силата на зараждащото се движение.

— Днес те нараних и пак ще те нараня. Ще идвам при теб винаги, когато те победя, винаги, когато знам, че съм те наранила и ще ти позволявам да ме притежаваш. Искам да бъда притежавана, но не от любовник, а от противник, който да унищожи победата ми над него не с честни удари, а със съприкосновението на тялото му към моето. Това искам от теб, Роурк. Такава съм. Искаше да чуеш всичко. Вече го чу. Искаш ли да кажеш нещо?

— Свали си дрехите.

Остана за миг неподвижна. Две твърди петна избиха и побеляха до ъгълчетата на устата й. Забеляза, че платът на ризата му се раздвижва под тласъка на поетия въздух. Тя се усмихна на свой ред подигравателно, както той винаги й се бе усмихвал.

Вдигна ръце към яката и разкопча сакото си просто, прецизно, освобождавайки копчетата едно след друго. Хвърли сакото на пода, свали тънката бяла блуза и тогава забеляза тесните черни ръкавици на разголените си ръце. Свали ръкавиците, издърпвайки пръстите един по един. Съблече се равнодушно, сякаш беше сама в спалнята си.

Погледна го. Стоеше гола, в очакване, усещайки разделящото ги пространство като натиск в стомаха си. Знаеше, че и той се изтезава, че и двамата го искат. Той стана, отиде при нея и когато я прегърна, ръцете й се вдигнаха охотно. Почувства формата на тялото му върху кожата на дланта, с която го прегърна, усети ребрата му, мишниците, гърба и раменете под пръстите си. Устата й се впи в неговата. Отстъплението й бе по-яростно от предшествалата го съпротива.