Ханибал: Врагът на Рим [bg]

— Господа.

Щом чу гласа на Ханибал, Бостар се обърна. Едва позна влачещата се фигура пред себе си, облечена в окъсано войнишко наметало. Влажни кичури кафява коса се спускаха под простия бронзов шлем и обрамчваха изпито лице, покрито с мръсотия. Мъжът носеше ватиран ленен нагръдник, който определено беше виждал по-добри дни, копие за пробождане и стар очукан щит. Това бе най-лошо облеченият либийски копиеносец, който Бостар беше виждал, че и на всичкото отгоре вонеше до небесата. Той погледна другите офицери, които изглеждаха също толкова изумени.

— Ти ли си това, генерале?

Гръмкият смях определено беше на Ханибал.

— Аз съм. Не ме гледай, сякаш съм някакъв побъркан.

Бостар се изчерви.

— Извинявай, генерале. Мога ли да попитам защо си облечен така?

— По две причини. Първо, като обикновен войник няма да представлявам непосредствена мишена за врага. Второ, анонимността ми позволява да се смесвам с войниците и да преценявам настроението им. Правя го, откакто слязохме от планините — обясни Ханибал и се обърна, за да посочи всички присъстващи. — Какво мислиш, че чух?

Повечето офицери, включително Бостар, изведнъж проявиха жив интерес към мръсотията под ноктите си или се заеха да стягат ремъци, които не се нуждаеха от стягане. Дори Малх прочисти неловко гърлото си.

— Я стига — с прям тон рече Ханибал. — Наистина ли си мислите, че няма да разбера колко е паднал духът? Изключение прави конницата, но само защото се грижих добре за тях в планините. Много по-малко от тях загинаха. Но както казах, те са изключение. Повечето мъже смятат, че римляните ще ни попилеят при първия сблъсък, нали?

— И въпреки това ще се сражават, генерале! — извика Малх. — Та те те обичат.

Ханибал се усмихна.

— Достойни Малх, винаги мога да разчитам на теб и на синовете ти. Зная, че вашите воини ще останат верни, както и по-голямата част от войската. Трябва ни обаче победа сега, за да повдигнем духа на хората. Още по-важно, нуждаем се от храна, за да си напълним коремите. Съгледвачите казват, че зад онези стени — той посочи крепостта — има пълни със зърно складове. Бих предпочел да купя от таврините, но те категорично отхвърлиха предложенията ми. Сега ще научат каква цена ще платят за глупостта си.

— Какво искаш да направим, генерале? — настойчиво попита Сафон.

— Да превземете с щурм това място.

— А пленници?

— Не оставяйте никого жив. Нито мъж, нито жена, нито дете.

Очите на Сафон светнаха.

— Да, генерале!

Думите му бяха посрещнати с одобрително мърморене от останалите.

Ханибал погледна Бостар.

— Какво има? Не ти харесва заповедта ми ли?

— Задължително ли е всички да умрат, генерале? — Ужасните картини от падането на Сагунт изпълниха ума на Бостар.