Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
— Плашещо.
— Да.
Проследи погледа му — забеляза как очите му изкачват Стената до върха, високо горе, и отново го погледна. Беше с повече от глава по-висок от нея, тъмнокос, костелив. Усети как в нея припламва малко, топло гордо пламъче. Толкова елегантен беше. Толкова красив. Знаеше ли колко го обича тя? Той знаеше толкова много, но знаеше ли това? Може би. Но и да го знаеше, с нищо не го издаваше.
— Това беше просто една птица, Бен. Защо да те е страх?
Той почти се усмихна.
— Не беше птицата, Мег. Или поне не външната форма — клетката от кости и плът, сухожилия и пера. Става въпрос за онова вътре в птицата — силата, която й дава такава мощ, такава жизненост — той погледна лявата си длан, обърна я нагоре и се втренчи в нея. — Точно там е красотата. Не в това, което се вижда отвън, а в силата, която придава формите. Тя… — той сякаш потръпна. — Е, тя е мистерия. Чиста мистерия. И точно тя ме плаши, Мег. Мисълта за цялата тази тъмна, неудържима сила, която просто съществува в света. Като го гледам, искам да знам откъде идва тя. Искам да знам защо изобщо съществува! Защо всичко не е проста механика и сложност на детайла? Защо е всичкото това буйно изобилие?
— Силата, която през зеленото стебло кара цветето да цъфне.
Сега се усмихна той, зарадван, че го е разбрала — тя беше цитирала стихотворението, което й бе прочел само преди два дена. Колко рядко нещо беше това — той да се усмихне. И то само на нея. На мама и на татко той никога не се усмихваше. Нито пък на другите, които толкова рядко идваха тук.
— Според мене има и още нещо — продължи той. — Същата тази сила ни докарва на този свят — от пъпката през цветето до… Е, до нещо почерняло и повехнало. И накрая — до пръстта — той потръпна. — Всичко е свързано, не е ли така? Тази сила ни използва и после ни изхвърля. Все едно сме тук само за да въплътим играта й — да й дадем форма. Това не те ли плаши, Мег?
Тя поклати глава.
— Защо? Има много време, Бен. Цял свят време, преди да се наложи да мислим за това.
Той се вгледа втренчено в нея за миг, след това леко наклони глава.
— Може би.
Тръгна, внимателно проправяйки си пътека през мочурището, следвайки издигащите се вени на скалите, стърчащи от влажния торф, и най-накрая навлезе в сянката на Стената.
Там, на тридесетина крачки право пред тях, бе Печатът. Част от Стената, той също така беше голям, матовоперлен на цвят кръг — по диаметъра му Бен би могъл да се нанесе пет пъти; основата му беше на не по-малко от една ръка разстояние от повърхността на земята, външният му ръб бе дебел и изпъкнал, от пластмаса, твърда като стомана.
Постоя там един миг, взрян в него, забравил всичко друго.
Мег го погледна и разбра. Това беше вход. Затворена врата. А зад нея бе мракът на Глината. Първичната, непокварена Глина. Съседната земя зад него беше лишена от слънце пустош. Тук бе раят — там беше адът. А между двата свята — само една Стена, един Печат.
Тя се изкатери по ръба на скалата до него.
— Какво е това? — тя посочи наляво. Там имаше нещо. Нещо малко, бледо, сиво на зеления фон. Нещо, което преди не беше там.
Погледна и сви рамене.
— Не знам. Да видим, а?
Веднага се свлече надолу. Мег се поколеба и го последва. Земята беше мека като сюнгер и само след няколко крачки брезентовите й обувки подгизнаха. Бен вървеше пред нея — краката му потъваха, земята жвакаше под забързаните му стъпки. После той се наведе и заразглежда нещо.
Тя се приближи до него и погледна над рамото му. Беше заек. Мъртъв заек.
— Какво го е убило? — попита тя.
Тя вдигна трупчето от мокрия, лепкав торф и го преобърна. Заразглежда го внимателно.
— Не знам. Няма признаци за външни наранявания. Но е тук съвсем отскоро — и я погледна. — Хайде, Мег, дай ми пуловера си.
Тя смъкна пуловера си и му го подаде, после го загледа как го разстила и полага мъртвото животно върху него.
— Какво правиш?
Бен измъкна ловния си нож от ножницата и разряза заека от брадичката до задницата. За миг той се загледа в бликналата от раната кръв, която оцапа пъстрата сива кожа, после остави ножа и разтвори плътта.
Мег го гледаше, очарована и ужасена — той мушна ръката си вътре в животното; пръстите му почервеняха от кръв. След това той вдигна нещо мъничко и мокро — мъничка бледа тръбичка, прикрепена към останалото с тръбички и сухожилия. Тя блесна в ръцете му и той се наведе да я разгледа. После вдигна поглед.