Средното царство

Глава 10

Мъртвият заек

Мег Шепърд, дъщеря на Хал Шепърд, стоеше сред високата трева в Имението, загледана в брат си. Беше привечер и в далечния край на водата, под дървесния гъсталак, бе легнала плътна сянка. В този край ручеят се стесняваше до плитка бара, гъсто обрасла с бурени. Отляво, в триъгълника, дива, необработена земя между ливадата и обширната издигаща се белота на Стената беше мека и блатиста, прорязана от потоци и осеяна с малки езерца.

Бен стоеше приведен над водата, застинал неподвижно, взрян в нещо сред високите, гъсти тръстики вдясно. Момчето долавяше само мекото свистене на вятъра в дърветата отвъд водата и приспивното гугукане на гълъбите в гората. В миг с остър звук, пръски и пърхане на крила изхвърча птицата. Главата на Бен се вдигна, проследявайки рязкото й излитане. Дванадесетгодишните му очи бяха широко отворени.

— Виж я, Мег! Не е ли красавица?

— Да — тихо отвърна тя, но всъщност гледаше него, гледаше как очите му проследяват излитащата птица. Виждаше как улавят и последната подробност и я задържат здраво в паметта. Тялото му беше напрегнато, следеше полета на птицата, а очите му горяха. Мег потръпна. Стресна я негова трескавост. Светът сякаш се оформяше в очите му — ставаше по-ярък, по-богат и по-истински. Сякаш преди да го види, е бил бледа сянка на самия себе си, просто отпечатък, още несъздаден, преди да го види и да го измисли отново. За нея поне беше така. Тя нищо не можеше да види, преди да го види той.

Птицата беше изчезнала. Той се обърна и я погледна.

— Видя ли я?

— Да — обади се тя, но мислеше за друго. — Красота…

Той извърна глава и погледна към селото. Когато отново се взря в нея, зелените му очи бяха помръкнали и замислени.

— Тази година нещата са по-други, Мег. Не го ли усещаш? Дребните неща. Като птицата.

Тя сви рамене и тръгна през тревата към откритото пространство. Застана до него на ръба на водата и погледна отражението му до нейното, долу, в неподвижната бистра вода.

— Защо е така? Защо ТРЯБВА да се променя? — той се огледа и намръщи чело. — Искам да кажа, това място си е открай време едно и също. Винаги. Неизменно. Сменяха се само годишните времена. Но сега… — той я погледна. — Какво има, Мег? Какво става?

Тя вдигна очи от неговото отражение и срещна погледа му.

— Безпокои ли те това?

Той се замисли за миг.

— Да — каза най-накрая. — А не знам защо. И искам да разбера!

Тя му се усмихна и докосна ръката му. Беше толкова типично за него — все искаше да разбере какво мисли и защо го мисли. Никога не беше щастлив, ако не разсъждаваше над проблема, който си създаваше.

— Няма нищо — каза тя окуражително. — Това са просто дреболии, Бен. Нищо не означават. Наистина.

Но забеляза, че не успя да го убеди.

— Не — отвърна той. — Всичко има значение. Всички тези неща са знаци, не разбираш ли? Всичко ОЗНАЧАВА. А дреболиите… Точно в тях проличава всичко. Като например птицата. Да, беше красиво, но беше и… — той се загледа в далечината и тя произнесе думата вместо него — предусети я, без сама да знае как, както толкова често й се случваше: