Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Лампите внезапно светнаха. Хладилникът забръмча. Те премигнаха — двама души, застанали един срещу друг, без мъгляви нежности. Настана мълчание. Ръцете на Джон нервно шаваха.
— Майката на Хедър почина — изведнъж каза тя. — Е, това е щастливо избавление. Не като Грег Маркъм. Господи, това беше такъв шок. Не мога да повярвам, че е мъртъв. Изглеждаше толкова… толкова жив. А Хедър и Джеймс са загубили работата си, нали знаеш.
— Не ми казвай повече никакви лоши новини — мрачно отвърна той и се скри в килера.
37.
Марджъри се надяваше, че Джон скоро ще се върне вкъщи. Тази седмица всяка вечер работеше до след полунощ. Тя прокара пръсти през косата си и погледна празната чаша. По-добре не. Вече беше изпила три. Така ли човек ставаше алкохолик? Внезапно се изправи и включи радиото и касетофона, като силно ги увеличи. В стаята загърмя какафония от звуци — джазов оркестър, сблъскващ се с трио латиноамерикански певци, — която придаде на стаята някакъв живот. Марджъри отново обиколи приземния етаж и запали всички лампи. По дяволите икономиите. Нервите й бяха опънати и малко трудно фокусираше погледа си. В края на краищата, защо ли да стои трезва? Тя взе чашата си и се насочи към бюфета.
По средата на стаята спря, дочула някакъв слаб звук. Лоти яростно лаеше, затворена в мокрото помещение. Тя се поколеба, после изключи радиото и касетофона. Този път ясно чу звъненето на предната врата. Марджъри застана насред стаята. „Кой би…?“ Звъненето се повтори. После се почука. Колко глупаво от нейна страна! Сякаш крадците щяха да чукат на вратата. Навярно беше някой приятел. Да, слава Богу, някой, с когото да поговори, да прекара заедно вечерта. Тя побърза към коридора, включи лампата на верандата. През цветното стъкло вляво от вратата видя мъжки силует. Обзе я паника. Разнесе се далечна гръмотевица. Марджъри дълбоко си пое дъх, после се облегна на вратата и извика колкото можеше по-спокойно:
— Кой е?
— Иън Питърсън.
Тя озадачено се втренчи във вратата за миг. В главата й бе мъгла. Бавно свали веригата и двете резета и открехна вратата. Косата му беше разрошена. По сакото му имаше гънки и не носеше вратовръзка. Обля я вълна от смущение, когато разбра каква гледка сигурно представлява и самата тя — с разчорлена коса, стиснала в ръка празна чаша и облечена, за Бога, в стара дантелена лятна рокля, защото й беше горещо. Марджъри приглади роклята с лепкавата си ръка и се опита да скрие чашата зад гърба си.
— О, господин Питърсън. Хм, страхувам се, че Джон не си е вкъщи. Той, хм, работи в лабораторията тази вечер.
— О? Надявах се да го заваря тук.
— Ами, сигурна съм, че бихте могли да наминете…
Внезапен вятър зави над градината и навя листа върху раменете на Питърсън.
— О! — възкликна Марджъри. Питърсън автоматично пристъпи вътре. Тя затръшна вратата. — Господи, какъв вятър — рече жената.
— Наближава буря.
— Как беше пътят?
— Тежък. Всъщност, от няколко дни съм се настанил тук на хотел. След като се възстанових, реших да намина насам и да видя дали Джон има нещо ново.
— Ами, струва ми се, не, господин Питърсън. Той…
— Иън, моля.
— Ами, Иън, Джон търси гориво за агрегата, който има лабораторията. Казва, че вече не можел да разчита на централното захранване. Това отнема цялото му време. Но продължава да предава.
Питърсън кимна.
— Добре. Предполагам, че повече не може и да се очаква. Беше интересен експеримент. — Той се усмихна. — Почти вярвах, че може да се получи, нали знаете.
— Смятате, че вече не може ли? Искам да кажа…
— Струва ми се, че в процеса има нещо, което не разбираме. Трябва да призная, че през повечето време се интересувах от работата, просто защото само по себе си това бе добра наука. Последната ми прищявка, предполагам. Все едно да играеш карти на „Титаник“. През последните няколко дни имах възможност да премисля всичко това. Тръгнах от Лондон като смятах, че съм добре и после болестта отново ме повали. Опитах се да постъпя в болница, но не ме приеха. Нямаше места. Така че останах в хотела, докато се преборя с последните странични ефекти. Да не поемаш храна, това е лечението. Така че мислех за експеримента, за да се разсейвам.
— Боже мой. Заповядайте, седнете. — Когато Питърсън влезе на светло, Марджъри видя, че е блед и отслабнал. Очите му бяха хлътнали, кухи. — Тази болест, дали…