История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

Хабсбургската монархия през първата половина на XIX век. Режимът на Метерних

Австро-руско-турската война от 1788–1791 г. е последната война, която Хабсбургската монархия води с Османската империя. През следващите повече от две десетилетия тя е в смъртна хватка с Наполеонова Франция и търпи поражение след поражение. В резултат на това Хабсбургите временно губят много свои владения на запад, в това число Италия, Словения, голяма част от Хърватия с Далмация, а също и част от Военната граница. В крайна сметка Европа в лицето на Англия, Австрия, Прусия и Русия надделява над Наполеон, Виенският конгрес (1815 г.) възстановява европейското „равновесие“, а Хабсбургите отново господстват над Словения, Хърватия, Военната граница, Далмация и Дубровник.

След Виенския конгрес на границите на Хабсбургската монархия се установява мир, който трае повече от три десетилетия. През това време империята е в „Свещен съюз“ с Русия и Прусия, чиято цел е запазването на санкционираното от Виенския конгрес в Европа статукво. Налага се принципът на легитимизма, засилва се влиянието на католическата църква, главна „опасност“ за европейските монарси и техните поддръжници, консерватори и реакционери, са свободомислието, либерализмът и революцията. Един от основните стълбове на тази политика е Виенският двор, а първа фигура край императора там е княз Клеменс Метерних, външен министър на империята от 1809 г. до 1848 г. През 1821 г. той става и канцлер „на императорския дом, двор и държава“.

Консервиране на установеното положение не е цел само на външната политика на империята. Такава е и нейната вътрешна политика — никакви промени, никакви освободителни движения, никакви нови идеи, никакъв либерализъм, всесилна полиция, строга цензура, управление чрез наредби и декрети, постоянен надзор над местни органи и власти — това са някои от основните характеристики на Метерниховия режим. Опора на този абсолютистки реакционен режим стават едрите земевладелци, дворяните, католическата църква и силовите органи на държавата. Поддръжка на режима предоставя и унгарското дворянство, срещу което получава част от властта и облагите от това. И отново се развихря маджаризаторската им политика. Унгарският сейм в Пожун (Братислава) през 1825 г. лансира теорията за Унгария на Короната на Свети Стефан като „единна политическа нация“. Приложението на тази теория на практика води до насилствено разширяване на унгарския език и култура за сметка на славянското население в унгарската част на империята. Управляващите кръгове в Будапеща настояват унгарският език да стане официален език в земите на Короната на Свети Стефан и да се изучава в училищата. През 1830 г. е прокаран и закон в този смисъл, одобрен от Виенския двор. Подобна политика, само че в полза на германизма и с по-слаби темпове, следват и управляващите среди във Виена по отношение на ненемското население на хабсбургските владения на империята.

Този режим, разбира се, забавя обновителните процеси в империята, развиващи се от десетилетия преди това, но не може да ги спре. Феодализмът като социално-икономическа система постепенно си отива, което води до съкращаване на социалната опора на политическата реакция и монархическия абсолютизъм. През първата половина и средата на XIX век вече не става въпрос само за стоково-парични отношения, търговия, занаятчийство и манифактури, а за много повече: развитие на индустрия, оформяне на промишлено-индустриални области и центрове (Чехия, Словения), начало на промишлено-индустриална революция с всички произтичащи от това следствия. Режимът на Метерних не може да предотврати „отглеждането“ на противостоящи сили, способни да го свалят.