История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
Всъщност за албанска национална просвета през XVIII век не може да се говори. За начало на албанското просвещение и национално възраждане по-скоро може да се приеме първата половина и средата на XIX век. Пръв негов виден представител е Наум Векилхарджи (1779–1866). Намирайки се в тесни връзки с националнореволюционните и просветителските кръгове на другите балкански народи, в това число и с д-р Иван Селимински, той възприема идеята за развитие на албанско национално просвещение, съставя албанска азбука и през 1844 г. печата албански буквар в Цариград. Но поради преследванията на османските власти и съпротивата на чуждите пропаганди в Албания (османска, гръцка, католическа) инициативата му не получава широко разпространение — в Албания още няма национална интелигенция, издигнала се над конфесионалната разединеност, която да възприеме и наложи азбуката на Векилхарджи.
Друг виден деец на албанското национално възраждане става Константин Кристофорди (1830–1895). По негова инициатива през 1864 г. в Цариград се свикват няколко събрания на албански дейци, които обсъждат идеята за създаване на албанско просветно дружество, въвеждане на албански език в училищата и приемане на единна албанска азбука. Поради възникналите спорове и тогава тези най-важни въпроси на албанското просвещение и възраждане остават без отговор. Началото обаче се поставя и дава своите плодове през следващите няколко десетилетия. Съществен принос в това дело имат албанските колонии в чужбина — те са, които пренасят и внедряват на албанска почва просвещенските идеи на времето, в това число и албанската национална идея. След преодоляването на много пречки и предубеждения в края на XIX и началото на XX век и албанците (мюсюлмани, католици и православни) стигат до обединяването си в единна албанска нация.
3. АВСТРИЙСКАТА ИМПЕРИЯ И НЕЙНИТЕ БАЛКАНСКИ ПРОВИНЦИИ
ХАБСБУРГСКАТА МОНАРХИЯ: ОТ ПРОСВЕТЕН АБСОЛЮТИЗЪМ И ЦЕНТРАЛИЗЪМ ДО АВСТРО-УНГАРСКИ ДУАЛИЗЪМ
Реформи на Мария Терезия и Йосиф II
В началото на XIX век Хабсбургската монархия е огромна средноевропейска и балканска държава. Освен наследствените владения на Хабсбургите в границите на тази държава влизат Чехия и Словакия, Унгария и Хърватия със Славо-ния, Словения и Далмация, в това число Дубровник, Военната граница, както и голяма част от Полша. След ликвидирането на Венеция и подялбата на нейното балканско наследство между османския султан и австрийския император на Балканите остават да господстват двете чужди империи — Османската и Хабсбургската, едната в отстъпление и криза, другата в настъпление и разширяване на своята балканизация. Границата между тях излиза на Дунав, върви по река Сава и заобикаляйки Босна, завива на юг и югоизток, като достига Адриатика, южно от Дубровник.
В много отношения двете империи си приличат: и двете са твърде пъстри, съставени от много земи и народи с различен държавно-политически статут, различни религиозни вярвания и църковни институции, и двете имат свои провинции на Балканите, но и извън тях, и двете са нехомогенни и имат области със смесено население, и двете са абсолютни монархии и т.н. В много отношения обаче те се и различават: империята на Хабсбургите далеч изпреварва тази на османците както в икономиката и политиката, така и в развитието на светското образование, просветното дело, науката и изкуството. Австрийската империя е държава на просветния абсолютизъм, а Османската — държава на султанския абсолютизъм, едната е Европа, другата — Ориент, в едната дискриминация по отношение на част от населението се осъществява на религиозна основа, в другата — на народностна и социалнокласова основа, и в двете се осъществяват реформи, но разликата във времето между тях е равна на цяло едно столетие, и т.н.
Онова, което дава преднина на Австрийската империя пред Османската, е своевременното реагиране на настъпващите промени, своевременното реформиране на тази империя. Мария Терезия (1740–1780 г.) и Йосиф II (1780–1790 г.) осъществяват реформи, които засягат цялата държава и до известна степен я обновяват. Целта е да се премахнат или притъпят вътрешните антагонизми, да се постигне административно-политическа централизация на властта, да се ограничи влиянието на църквата, да се развият просветата, търговията и манифактурата, да се въведе по-добър ред в данъчната система, в крайна сметка — да се засили империята икономически, политически и военно според модерните за онова време идеи на просветния абсолютизъм. Става дума всъщност за следното: