Татко
- Автор: Уортон Уильям
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благовеста Дончева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Татко». Краткое содержание книги:
Внезапно се оказваме сред заслепяващата слънчева светлина навън; сред горещината, влагата, миризмите и пред всички онези черни хора, които стоят на другата страна на улицата, вторачени в нас. От повредения пожарен кран все още блика вода. По-зле е, отколкото да излезеш от тъмен киносалон на ярка дневна светлина; очите започват да ме болят, като че ли току-що съм изял половин килограм сладолед за три минути. Въздухът се сгъстява от омраза и целият настръхвам от напрежение. Сега под дънковото ми яке от мене тече пот.
Вървим бавно по улицата и завиваме край ъгъла. Попадаме на място, което може и да се нарече бар. Думата „БАР“ е написана върху остатъка от счупено шлифовано стъкло; пред него висят черни, едри, гадни побойници. В канавката е проснат човек и от устата и носа му тече кръв. Никой не му обръща внимание. На вратата на така наречения бар се обляга зализан слабоват тип; кръвта капе по тениската му.
Никой не вика, никой не изглежда дори развълнуван. Налудничавият ми старец минава край пригладената котка с тениска и се отправя към някакъв дебелак зад тезгяха. Очите на всички следят татко, сякаш е Клеопатра, която стъпва на брега след разходка по Нил. Почти очаквам да изправят рамене и да застанат мирно. На сцената започват да прииждат и други пригладени котки с нехайна походка. Никога не съм мислил за себе си като за задник, който вероятно ще умре от насилствена смърт в Северна Филаделфия.
Към мен се приближава огромен мъжага. Носи черна, кожена шапка с периферия и ушита по поръчка риза от тънка, жълта коприна. Татко е все още вътре, говори с дебелака.
— Хей, момче, какво правиш тук?
— Предадохме само кола от Калифорния до адрес зад ъгъла и сега се опитваме да разберем откъде да вземем автобус за центъра. Оня човек вътре е баща ми.
— По дяволите, човече, какво правите тук? Ако продължавате да стоите, няма да живеете повече от пет минути. Тръгвайте с мене, и то веднага. Викай стареца си и двамата си лепвайте задниците плътно до мен.
Този великан трябва да е висок над два метра, а раменете му са широки поне метър. Изглежда като бивш баскетболист или защитник на „Питсбърг Стийлърс“. Говори с тънък, висок глас.
Татко се връща; казвам му, че този човек ще ни покаже откъде да вземем автобуса. От израза на лицето му разбирам, че в бара е ударил на камък. Подозирам, че в такъв бар нищо никога не върви добре. Тръгва след мен и двамата следваме това огромно конте с черна кожена шапка и жълта риза. Възможно е да ни води към някоя забутана уличка, където ще ни пребият и ограбят. Безполезно е да се съпротивляваме дори и да е сам, но той, разбира се, няма да бъде. Нищо не може да се направи. Гигантът непрекъснато проверява дали не сме изостанали твърде много. Той крачи като огромна кафява мечка, а ние подтичваме след него. Следва ни тълпа „акули“.
След около три блока ни завежда до някаква сграда, над вратата на която е надраскано „СЕТЪН ХОЛ“. Отвън тя не се различава по нищо от околните занемарени, порутени къщи, но вътре е магазин на Армията на спасението. Върху маси са проснати одеяла, по стените висят на закачалки стари дрехи. Нашият човек се приближава до някакъв тип, седнал зад маса пред вратата.
— Слушай, Ейбъл, погрижи се да качиш тези хора на автобуса оттук. Не ги пускай да излизат на улицата.
Усмихва се и излиза през вратата, без да погледне назад. Всички, които работят тук, са черни. Онзи на бюрото ни поглежда.
— Стойте точно там, където сте. Ще ви кажа кога да станете. Оттук минава автобус, ще се качите.
Седим и гледаме. В тази горещина те чистят петна, кърпят и гладят дрехи. Не знам как издържат. Това е някаква католическа благотворителна работилница или нещо подобно. На стената е закачена една от онези картини на Исус с изкарано навън сърце, прободено с тръни; от него капе кръв.
По някое време онзи зад бюрото ни казва да се приготвим. Излиза на бордюра и спира автобуса със знаменце. По дяволите, никога не бих се досетил, че това е автобус; всички прозорци са покрити със стоманена мрежа. Изглежда като дълъг брониран камион. Другият наш човек бързо ни избутва навън и ние скачаме в автобуса. Шофьорът е затворен в нещо като клетка. Поставяме по петдесет цента в малък отвор в мрежата, зад която се намира шофьорът; те падат точно в брояча. Той натиска бутон и вратата се отваря. Ние сме единствените бледи лица в него. Въпреки че току-що идваме от Калифорния, изглеждаме наистина бледи. Вероятно от нас се очаква да седнем на задните седалки, но единствените свободни места са непосредствено до първата врата.