Татко

— Бихте ли ми подали ключовете? Платих му.

Посочва ме и аз кимам. Татко пуска ключовете в ръката й. Тя ги прибира в малко джобче на роклята си ниско към бедрото. Протяга ръка за документите.

— Какво трябва да се подпише?

Татко й подава документите. Ръцете му треперят. Дамата ни повежда към най-близкия бар с по-добро осветление. Изпускам едно след друго две пръдвания; когато съм нервен, винаги пърдя.

Подписваме. Тя задържа нейната част от документите, татко пъха в джоба си неговата. Той се опитва да върне рестото — около петдесет долара, но тя великодушно маха с ръка.

— Вие двамата какви сте — братя, баща и син или какво? Като ви гледа човек, му се струва, че вижда двойно.

Думите й правят татко щастлив, но на мене лично ми е дошло до гуша да бъда възприеман като точно копие, изплюто от биологичната машина на времето.

— Да, този младеж е синът ми Били.

— О, тук наистина е много красиво; това е последното нещо, което човек би очаквал да види в подобен квартал.

— Харесва ви, така ли?

Усмихва се по нейния начин, повече с очи, отколкото с уста.

— Невероятно е.

— Искате да знаете повече за него, така ли е?

Не е гадна, само го води в определена посока.

— Да, признавам си, че съм любопитен. Например как ще използвате онази кола? Какво правите с такова луксозно място в квартал като този?

— Това тук е точно, каквото вие мислите, че е, господин Тремънт, луксозно място — луксозен публичен дом.

Усмихва се отново.

И да искаме не можем да получим по-откровен отговор от този. Предлага пиене и на двама ни и когато кимаме, изважда лед, поставя го в чаши за уиски и налива уиски „Балънтайнс“. Цялата атмосфера е толкова а ла Джеймс Бонд, че не мога да я възприема нормално. Все още очаквам удар по главата тук или когато излезем навън. Проверявам дали питието няма странен вкус.

— Ако вие двамата искате да поостанете и да прекарате добре, може — сега е мъртво време; ще ви струва само един от онези гущери, които сложихте в джоба си.

Хиляди дяволи и пет бутилки ром! Моят старец се справя с това, като че ли цял живот всеки следобед е получавал предложения от красиви проститутки. Усмихва се и й казва, че имаме приятели, които ни чакат; пита дали има автобус или трамвай до центъра на града.

— Мили Боже, не знам нищо — никога не излизам навън! Дори не живея във Филаделфия, живея в Нюарк. Съжалявам, не мога да ви помогна, но мисля, че има бар на ъгъла отляво. Може би те ще ви упътят.

Тъй като няма повече работа с нас, тя пристъпва напред, усмихва се, говори непрекъснато, води ни към вратата, през която дойдохме. Всички други врати са зазидани, покрити с огледала или брокат. Тази е с тежки завеси — отвътре трудно може да се разбере точно къде е.