Малка звезда

Беше необичайно топло и влажно за април. Парис му бе обяснила, че нищо не е в сравнение с лятото, но за Джери си беше като в тропиците. Докато си проправяха път през навалицата в прохладния търговския център, в главата на Джери започна да расте напрежение, а като излязоха на паркинга с препълнените си торби и жегата отново ги обгърна, на Джери му се зави свят.

Бяха паркирали колата на неколкостотин метра от входа и докато вървяха под палещото слънце през огромното пространство, краката на Джери поддадоха. Покупките тупнаха на асфалта и той падна на колене. Наведе глава и я скри в ръцете си, а потта се стичаше по гърба му. Срамуваше се, но нямаше сили да се изправи. Какъв провал — доказателство, че той е жалък тип.

Родителите на Парис го бяха приели добре и той почти бе успял да забрави предателството си към Терез — само чрез него бе могъл да замине. Съвестта го гризеше, задето я остави сама, но нямаше как. Беше длъжен да отиде с Парис. А сега, както бе коленичил на горещия асфалт, сякаш Бог го наказваше. Бе го ударил по тила с жезъла си, за да го свали на земята и да го накара да осъзнае що за лайно е.

Усети ръцете на Малкълм около раменете си, тежестта на детското тяло върху гърба си; момчето, прегърнало го изотзад, извика:

— Джери, Джери, какво ти е? Хайде, моля те, Джери.

Уплашеният нежен глас го поохлади и той вдигна поглед навреме, за да види как Парис се надвесва над него и го гали по бузата. Слънцето светеше точно зад главата ѝ и черната ѝ коса блестеше като ореол.

— Скъпи, какво стана? Какво ти е?

Джери надигна гръб. Все още стоеше на колене и присвиваше очи срещу светлината, докато гледаше Парис в очите. Думите сами излязоха от устата му:

— Парис, ще се омъжиш ли за мен? Will you marry me?

— Yes.

— Какво казва… what?

— Yes. Като станеш от пода, можем да отидем при свещеника, стига да искаш.

Джери се изправи малко по малко, но разбра, че думите на Парис за свещеника не бяха казани сериозно. Да, тя искаше да се оженят, но сватбата трябваше да бъде както си трябва. Ако му беше казала, че е съгласна да се венчаят единствено на връх Еверест, облечени в скафандри, Джери пак би започнал подготовката. Нормалната сватба беше лесна работа.

Веднага щом се прибраха в Швеция, се заеха с планирането; бе решено да се оженят в Маями в средата на юли, тъй като само Парис имаше роднини. Беше им приятно да го обсъждат, но за Джери това бяха подробности. Най-важното бе свършено на паркинга пред „Уол-Март“.

Джери се беше оказвал в нокаут няколко пъти в живота си; знаеше какво е да си на колене — и физически, и психически. Но никога досега никой не го бе прегръщал и не го бе подканял с искрена тревога: Хайде, моля те, Джери. Никой не го бе погалвал по бузата, не го бе наричал „скъпи“ и не го питал какво му е. Никого досега не го бе грижа дали ще се изправи или не.

Но върху врелия асфалт чудото се беше случило — как тогава това да не го промени? Бъдещето изглеждаше светло и сега, като си спомняше отвратителното си минало, все пак намираше някакъв смисъл в него: бе го довело тук.