Червения вълк [bg]

— Трябва да се видим — казва София Гренборг и се разридава гръмогласно. — Случи се нещо ужасно. Идвам към теб.

За миг се оставя да затъне в нейната паника. Гърлото му се свива. Терористи, убийци, замръзнали до смърт хора.

Сетне нещата застават по местата си. Ужасите на София нямат нищо общо с тези на Аника. Прокашля се и поглежда часовника с мисълта да я откаже от това й намерение.

— Имам работна среща след петнайсет минути — лъже той и се изчервява от срам.

— Пристигам след пет.

Затваря, а Томас остава на място и в главата му зазвучава непозната игрива мелодия.

В петък тя бе щастлива донемайкъде, понеже й се обадили от Светът на областните управи. Питали я какво си е пожелала за Коледа.

— Казах, че искам теб — пошепва му тя в ухото и го целува.

Поглежда първата страница на Вечерна поща, един от най-големите вестници в Скандинавия, за който неговата толкова сериозно гледаща жена разкрива група терористи. Тя променя действителността, докато той и неговите колеги се опитват да я обуздават и администрират; тя предизвиква събития, докато той пуска димни завеси.

Телефонът звъни отново. Търсят го от рецепцията.

— Имате посетителка.

Изправя се и поглежда към църковния двор отдолу. Заскрежен и скован от студ. Разкършва рамене в опит да прогони безпокойството, лепкавото чувство на неохота и дълг.

След малко в стаята се изтърсва София Гренборг с подути, разплакани очи, със зачервен и подпухнал нос. Помага й да съблече палтото си.

— Не разбирам какво става — подсмърча тя, като измъква кърпичка от чантата си. — Не мога да проумея що за муха им е влязла в главите.

Погалва я по бузата и опитва да се усмихне.

— Какво е станало?

Тя се свлича на един стол, притиснала кърпичка към устата.

— Шефовете искат да ме местят — отвръща гостенката на пресекулки. — Чиновник в отдела по уличното движение.

Свежда глава и раменете й започват да се тресат. Томас пристъпва от крак на крак от неудобство, не знае какво да направи, а после се надвесва над нея и застива.

— София — започва той. — О, Господи, недей така, бедничката…

Тя млъква и вдига към него поглед, изпълнен с пълно неразбиране.

— След всичко, което съм свършила. От пет години насам съм се отдала изцяло на тази работа. Как могат да ме понижават по този начин?

— Сигурна ли си, че не е повишение? — пита Томас, като присяда върху бюрото и отпуска ръка върху гърба й.

— Какво ти повишение! Губя бонусите като ръководител на програма и трябва да освободя кабинета си още днес, за да се преместя в общо работно помещение някъде в Шиста. Няма да разполагам дори със собствено бюро.

Томас разтрива раменете й, глади косите, поглъща аромата на ябълки.