Червения вълк [bg]

Мозъкът й заработва на висока скорост, мислите нахлуват като порой, целият ден преминава през съзнанието й, образи, емоции, изводи.

— Какво ви кара да мислите, че има пари, и от къде на къде аз ще знам нещо за тях?

— Мъничката Аника, детективът любител, дето дебне из храстите. Че кой друг, ако не тя, ще знае нещо по въпроса?

Мъжът й отправя подкупваща усмивка. Тя го гледа право в очите.

— Защо? — пита Аника. — Защо убихте онези хора?

Той замълчава, свел глава на една страна.

— Ами това си е война — отвръща най-накрая. — Вие сте журналистка, нима е убягнало от вниманието ви? Война на терор. Това предполага въоръжено насилие и от двете страни, не мислите ли? — Усмихва се доволно.

— Идеята не е моя — продължава той. — Най-неочаквано се оказа напълно в реда на нещата да се елиминират диктатори и мними авторитети, а такива по света колкото щеш.

Продължава да я наблюдава с усмивка.

— Като журналист, Аника, трябва да знаете старата поговорка „Копай под краката си“. Материал за писане има навсякъде. Защо да търсиш вода в сухо дере? Същото се отнася и до мнимите авторитети — защо да ги търсиш надалеч, след като ги има и под носа ти?

— И Бени Екланд ли бе от тях?

Ханс Блумберг прави няколко стъпки назад и отново сяда на леглото, като й прави знак с оръжието да заеме стола пред бюрото. Тя се подчинява, преодолява пространството до там, сякаш е запълнено с гъста течност, и пуска якето на земята.

— Не сте разбрали — продължава архиварят. — Ханс Блумберг е само псевдоним. Истинското ми име е Черна пантера. Никога не съм бил нещо друго.

Подчертава думите с важно кимване. Аника трескаво търси нишка, за която да се хване и да го разприказва.

— Това не е съвсем точно — казва тя. — Постарали сте се доста, за да влезете в кожата и на Ханс Блумберг, не е ли така? Всички онези дописки за областната управа, дето все ги публикуват най-долу на двайсет и втора страница…

Лицето му за момент се сгърчва от гняв.

— Това бе начин да се прикривам до завръщането на Дракона. Той обеща да се върне, а това е сигнал.

Усмихва се отново.

— Бени се погрижи да ме тикнат в архива. Не че му се сърдя, защото в крайна сметка печеля аз.

Аника се бори с пристъп на гадене.

— Но защо момчето?

Ханс Блумберг поклаща печално глава.

— Срам и позор е, че се наложи да умре, но на война си патят и невинните.

— Защото ви е познал, нали? Посещавали сте това семейство като приятел…

Ханс Блумберг отвръща с мълчалива усмивка.

— Ами Курт Сандстрьом? — пита отново Аника, а в гърдите й леденее страх, който притиска пикочния й мехур.

— Мним авторитет. Предател.

— Откъде го познавате?