Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
В дома настъпи пълна тишина до мига, в който Лорен се събуди от врявата, която се чуваше пред вратата. Бяха женски гласове, по вратите се сипеха удари с приклад.
Лорен светкавично се огледа наоколо като човек, който иска да разбере има ли нещо край него, което би могло да го компрометира пред властите.
В стаята вече влизаха четирима секционери, двама жандарми и един комисар.
Посещението бе така красноречиво, че Лорен начаса започна да се облича.
— Ще ме арестувате ли? — попита той.
— Да, гражданино Лорен.
— Защо?
— Защото си подозрителен.
— О, да, имате право.
Комисарят нахвърли няколко реда под протокола за арестуването на Лорен и попита:
— А къде е другарят ти?
— Кой другар?
— Гражданинът Морис Ленде.
— Сигурно си е вкъщи — рече Лорен в отговор.
— Не, той живее тук! — настоя комисарят.
— И таз хубава! — възкликна Лорен. — Ами като живее тук, открийте го!
— Ето доноса! — рече комисарят. — В него изрично е подчертано, че той живее у вас!
Комисарят подаде на Лорен лист, изписан с ужасен почерк и просташки неправилен правопис. В доноса се казваше, че подозрителният гражданин Ленде, за арестуването на когото имало издадена заповед, всяка сутрин бил забелязван да излиза от дома на гражданина Лорен.
Доносът беше подписан от Симон.
— Ох! — рече Лорен. — Ами че то този ботушар ще изгуби клиентите си, упражнявайки два занаята в едно и също време. Дяволите да го вземат — и шпионин, и ботушар! Цял Цезар!…
Лорен се изсмя, колкото сила има.
— Гражданинът Морис! — изкрещя комисарят. — Къде е гражданинът Морис? Заповядвам ти веднага да ни го предадеш!
— Не ме ли чувате? — информира се Лорен. — Нали ви казах, че го няма тук.
Комисарят мина в съседната стая, после се качи в стаичката, където спеше официозът на Лорен. От Морис нямаше и следа.
Но в трапезарията едно писмо, написано съвсем скоро и захвърлено на масата, привлече погледа на комунаря — държавен мъж.
Писмото бе от Морис. Той го беше писал сутринта, преди да излезе, и го беше оставил на масата, за да не събужда Лорен.
„Отивам в съда — беше написано в писмото. — Не ме чакай за обед. Няма да се прибера до нощта.“
— Граждани — каза Лорен, — ще се съгласите ли, че въпреки цялото си желание да изпълнявам вашите заповеди, не мога да изляза без риза. Позволете ми моят официоз да ми помогне да се облека.
— Аристократ! — чу се глас.
— О, Боже мой, да! — отговори Лорен. — Постъпвам също като гражданина Дагобер. Отбележете: не казвам като царя Дагобер!
— Хайде, обличай се — рече комисарят. — Но побързай! Официозът се яви и помогна на господаря си да се облече.
Целта на Лорен беше да види неговият официоз какво става тук, и да предупреди Морис.
— Сега, господа… пардон, граждани… сега, граждани, аз съм готов да тръгна с вас. Но позволете ми, моля, да взема със себе си последния том от „Писма до Емилия“ от господин Дьомустие. Излезе съвсем наскоро от печат и още не съм прочел този том, а ми се струва, че с него ще мога по-добре да прекарам времето си в затвора.
— В затвора ли? — рече внезапно Симон, наконтен с офицерски дрехи. В този момент той влизаше с четирима секционери. — Ти няма да лежиш дълго в затвора. Обвинен си по делото на жената, която искаше да помогне на австрийката да избяга. Нея я съдят днес. Теб днес ще те разпитват като свидетел, а утре ще те съдят като обвиняем! Какъв хубав нож само ще ти ударят — наблегна с отвратителна усмивка. — Ще видиш, прекрасни мой гренадирю, ще видиш!… Лорен сви рамене.
— Е, ще тръгваме ли? — попита той. — Чакам ви.
Когато всички заслизаха по стъпалата, Лорен тъй силно ритна офицера Симон, че той като вързоп стари дрехи се изтърколи чак до входната площадка.
Секционерите не се въздържаха да не се изсмеят. Лорен пъхна ръце в джобовете си.
— И то при изпълнение на служебните ми задължения!
— При изпълнение на служебните ти задължения! — потвърди невъзмутимо Лорен.
Качиха се в колата и комисарят го откара в съдебната палата.
XLVIII
Ако читателят бъде добър да ни последва още веднъж до Революционния съд, ще забележи, че Морис си е все още на същото място, с тази разлика само, че сега е малко по-блед и по-развълнуван.
В момента, когато вдигаме завесата на тази злокобна сцена, към която самите събития ни влекат повече, отколкото нашето собствено предпочитание, съдиите се намират в стаята за съвещания, тъй като дебатите около един от процесите са вече приключени. Двама от подсъдимите, които вече са се приготвили за ешафода, разговарят със защитниците си, чиито неопределени думи повече прилягат на някой лекар, отчаян от неизлечимостта на заболяването на своя пациент.